Не бихме се интересували, ако не се засягаха по най-недостоен начин името и престижът на страната ни. Десните вестници са изпълнени с най-отвратителни намеци. За липсата на сигурност, за бандитизъм, за рисковете, които всеки цивилизован човек носи на дивите Балкани. А ето този доста авторитетен вестник твърди, че никога българските затвори не са били пълни с толкова криминални престъпнци…
— Копчето! — измърмори сърдито Димов. — Те нямат никакви други доказателства.
— Не става въпрос за копчето — прекъсна го генералът. — Дюран е излязъл съвсем коректен. Дори не им е съобщил за него. Пък и вестниците съвсем малко са се интересували от фактите. Ето например „Пари жур“ твърди, че убийството е извършено в луксозния хотел „София“, който се намира точно срещу Министерския съвет, денонощно охраняван от въоръжени патрули.
— От „Пари жур“ всичко може да се очаква — измърмори Димов. — Аз го преглеждам понякога.
— Това е положението — измърмори генералът. — Трябва да ти кажа, че Дюран е съвсем прав. Ние нямаме нито едно сериозно доказателство, че убийството е организирано и извършено от чужденци.
— За съжаление, всички доказателства са в Париж, другарю генерал.
— И какво искаш, да те пратя в Париж? — Защо не, ако толкова се налага… Но сега за сега мога да се задоволя и с Истанбул.
— Имаш ли нещо пред вид?
— Имам няколко неща пред вид. Генералът се позамисли.
— Добре, няма да те разпитвам сега… Скъпо ли ще излезе?
— Ами хубавите неща са винаги малко скъпички — отвърна шеговито Димов. — Ще се наложи да отседнем в „Хилтон“.
— Двама ли искате да отидете?
— Да, с Ралчев… По обем работата е множко, другарю генерал. Мъчно ще я свърши един човек.
— И все пак какво ще търсите там?
— Кутия за енфие.
— Малко скъпа ще ни излезе тая кутия.
— Самата кутия нищо… Не повече от двайсетина долара.
— Добре, вървете! — каза генералът. — Не знам дали ще намерите кутията, но донесете малко пушен паламуд. Там е сигурно на безценица.
Преди да си тръгне, Димов прибра цялата сбирка от вестници. Може би там щеше да открие нещо. Между хилядите лъжи дори в един жълт вестник може да се намери някоя малка полезна истина.
И не се излъга. Портретите на главните действуващи лица доста солидно се закръглиха в очите му. Далечните предположения започнаха да се затвърдяват.
ВТОРА ЧАСТ
За разлика от Ралчев инспектор Димов намери, че Истанбул е чисто и просто очарователен град. Изглежда, че виждаше това, което другите не виждаха, и отминаваше със снизходителна — усмивка грозното и несъвършеното. Димов вървеше из улиците и се усмихваше, зяпаше с интерес витрините на пищните ориенталски сладкарнички, спираше се пред кафенетата и сякаш не можеше да се отлепи от тях. Влязоха в едно кафене, ядоха лепкаво бяло сладко и локум, пиха по едно чудесно кафе. Макар да беше ранен следобед, сънлив и задушен, кафенето беше претъпкано. По излъсканите столове седяха повечето възрастни и улегнали хора, доста небрежно облечени, по жилетки и с домашни калцуни на краката, с химически моливчета, пъхнат зад ухото. Повечето от тях бяха чисто и просто на разговор — прочутия ориенталски „моабет“, — други сърбаха шумно кафето или зяпаха вкупом през витрината минаващите жени. Имаше пет-шест двойки, — които биеха пуловете на таблата и заливаха всичко с изобилни словесни потоци. Около масите им бяха насядали неизбежните ориенталски „кибици“. Понякога някой от тях волно или неволно се обаждаше и ощетеният вдигаше шум, в който моментална се намесваха всички. Надали по-голям и по-дружен шум са вдигали и гъските, които някога бяха спасили Рим. Димов ги наблюдаваше усмихнат, в най-добро разположение на духа. Навярно бяха дребни търговци и занаятчии от близките магазинчета. Докато чираците и калфите им дремеха в празните дюкяни, техните господари убиваха тук следобедната скука. Понякога някое от момчетата изтичваше до кафенето, ако се появеше, разбира се, по-сериозен клиент. Тогава стопанинът ставаше и бавно, с премерено достойнство се понасяше към своето владение.
И разбира се, скоро се връщаше, за да заеме мястото си, което другите грижливо пазеха.
— Какво ти харесва в тая зверилница? — попита с недоумение Ралчев. — Ще оглушеем…
Димов се усмихна снизходително.
— И аз съм бил кафеджийски чирак — отвърна той. — Точно в такова кафене… Като момче, разбира се, през летните ваканции. Колкото кафета съм разнесъл, толкова косми нямаш ти по главата. И кажи-речи за нищо…
Димов наистина бе намерил в тоя град своите момчешки спомени и сега отново се връщаше в тях. Спираше лекомислено пред уличните продавачи, натрупали направо на земята своята обезценена стока. Те крещяха дрезгаво и дърпаха за пешовете случайните минувачи, както някога в неговата стара София. Сега един от тях, потен и яростен, просто му нахлузи на шията някакъв пуловер. Всичките му опити да се отскубне останаха напразни — в края на краищата се принуди да купи пуловера. Влязоха в една сладкарничка, претрупана с ориенталски сладкиши — тулумбички, малеби, кадън-гюбек, всякакви видове баклави и захаросани ядки. Погледаха, хапнаха и отново потеглиха в жегата. В малки полутъмни дюкянчета под нивото на улицата работеха чевръсто с шила и чукчета обущарите и кърпачите. Шивачи по жилетки разкрояваха пред очите на минувачите. По улиците се мъкнеха хамали с въжета и изподрани самарчета на гърба си, надвикваха се продавачи на шам-фъстък и бадеми, сновяха насам-натам крадци и безделници. Но хора се трупаха може би само пред павилиончетата за газирани напитки — грамадни, мускулести мъже ловко миеха чашите с косматите си лапи, църкаха в тях сиропи и соди. Между тая доста парцалива тълпа се открояваха само снажните фигури на полицаите, облечени в безукорни униформи.