— Готов съм да ви дам добра цена — каза той, — но ако ми предложите истинската кутия.
Едва сега Айвазян погледна с по-голямо внимание Димов.
— Ами защо смятате, че тая не е истинска?
— Не мога да си представя, че австрийският император ще подари на султана кутия с фалшив изумруд.
На устните на арменеца се появи слаба усмивка.
— Господинът е познавач! — каза той с уважение. — Но, за съжаление, не мога да ви предложа оригинала. Преди известно време го продадох на един чужденец.
Лицето на Димов бе така разочаровано, че продавачът добави.
— Вземете тая кутия! Имитацията е великолепна.
— Аз съм колекционер — каза Димов. — Имитациите не ме интересуват. Бихте ли ми казали името на купувача? Може би ще се съгласи да ми я препродаде.
— Няма да бъде коректно, господине… В такива продажби винаги се пази известна тайна.
— Добре! — каза Димов. — Ще дойда при Вас утре сутринта… Ако ми кажете името на купувача, ще получите безвъзмездно двеста долара… Помислете си…
И без да дочака отговор, излезе от магазина. Сега беше напълно свободен, нямаше какво повече да търси в града. И той се върна с кадилака обратно в хотела. Някаква мисъл му се въртеше в главата — повече весела, отколкото сериозна. И все пак достатъчно сериозна, защото дълбоко в себе си вярваше, че е стъпил на здрава почва. Щом пристигна в хотела, веднага поръча разговор с Париж. Не стана нужда да чака дълго време — скоро го извикаха в телефонната кабина.
— Ало, господин Дюран? — обади се той шеговито. — Инспектор Димов на телефона.
— Ааа, вие ли сте? — обади се зарадван Дюран. — Чудех се код може да ме търси от Истанбул.
— Господин Дюран, готов ли сте да похарчите 200 долара за едно интересно сведение?
— Двеста долара?… Ами добре, ще рискувам… Но как ще го получа след това?
— Ще ви го донеса лично — отвърна Димов. — Не се безпокойте, ще пътувам на свои разноски.
— Чакам ви, драги колега.
— А вие имате ли някакъв напредък по случая, който ни интересува?
— Никакъв… Тъпчем на едно място.
— Надявам се да се придвижим. Но имам една молба: запазете апартамента на Периа в същия вид, в който го е оставил… Няма да съжалявате.
— Да, успяхте да възбудите любопитството ми — измърмори заинтригуван Дюран. — Добре, ще ви чакам. Но обадете се да ви посрещна.
— Довиждане, господин Дюран.
Димов остави доволен слушалката. След всичко бе икономисал на държавата двеста долара — в крайна сметка съвсем справедливо, защото работата обещаваше да излезе чисто френска. Той отиде на верандата, избра си едно хубаво сенчесто място, поръча си бира. Беше съвсем сигурен, че арменецът ще му каже това, което всъщност очакваше и да чуе.
Ралчев пристигна едва към обед, лицето му беше доста оживено и възбудено.
— Намерих! — възкликна от няколко крачки, като триеше доволно ръцете си.
— Кутията? — трепна Димов.
— Не, пушения паламуд. Цяло газено тенеке, заварено, разбира се. Какво, не се ли радваш?
— Разбира се, че се радвам — усмихна се Димов.
— Ама знаеш ли как хубаво ме оскубаха! На безценица било. Хубава безценица!… Можех да купя с тия пари два чифта обувки.
Ралчев седна край масата и погледна завистливо леко запотената бутилка „Туборг“.
— Сега вече спокойно можем да си вървим… Никаква кутия няма да намерим в това огромно ориенталско море.
— Аз вече я намерих — усмихна се Димов.
— Сериозно?… Не може да бъде! — възкликна Ралчев смаяно.
Димов му разказа какво се бе случило. А заключението си направи сам Ралчев.
— А ти излезе съвсем прав… Имало смисъл в бакшишите.
Следобед направиха една последна разходка из Истанбул. И вечеряха на борда на един от българските туристически кораби, хвърлил котва съвсем близо до „Златния рог“. Всъщност това бяха най-приятните им часове в Истанбул. И едва тук, от високата палуба, те можаха да оценят истински необикновената живописна красота на града. Като местоположение това си беше наистина един от световните бисери. Зяпаха дълго, най-сетне слязоха в ресторанта, където свиреше тихичко джаз и някакви шведки протягаха съвсем по мъжки грамадните си крака.
— Ама града наистина си го бива! — обади се Ралчев. — Заслужаваше си парите.
На другата сутрин Димов отиде при арменеца сам. Антикварят го посрещна много любезно, покани го тоя път да седне.
— Вие спечелихте — каза той и очите му едва забележимо се усмихваха. — Кутията купи един много симпатичен и представителен французин. Парижанин, както разбрах… Името му е господин Периа.
— Периа? — измърмори Димов разочаровано. — За съжаление, не го познавам… А как господин Периа се увери, че сте му продали оригинала?