— Изглежда, че е добър специалист… Извади една лупа, погледна камъка, провери след това султанския знак… Това бе всичко.
— Да, благодаря… За колко я продадохте? Арменецът му се закани леко с пръст, сякаш искаше да каже: „Прекалено много разпитвате за вашите двеста долара.“ После добави сериозно:
— Господинът беше много щедър… И изобщо не се пазари… Плати ми за нея седем хиляди долара.
— Не се е излъгал — отвърна Димов. — Ще бъде цяло щастие, ако я отскубна от него за петнайсет хиляди.
Айвазян погледна с уважение човека, който харчеше така щедро парите си.
— Надявам се, че няма да бъде толкова жесток с вас.
— И все пак не е истински колекционер — продължи Димов. — Иначе щях да го знам… Това ме окуражава донякъде.
Той помълча малко, после продължи:
— Чудя се само как да го открия… Особено ако не е парижанин. Не ви ли остави някакъв адрес?… В случай, че ви попадне някаква друга ценна вещ.
— Не, не остави нищо! — каза със съжаление арменецът. — Но съм сигурен, че е парижанин.
— От какво съдите?
— Той се познава с един мой сънародник… И далечен роднина. Казва се Тигран Ахджиян и има магазин за килими в Париж… Сигурно го знаете, „Галери Ширван“… Там продават и антикварни предмети.
— Разбира се, че го знам! — кимна Димов.
— И господин Периа го познава. Каза ми, че си купувал килими само от него.
— Да, това е вече нещо! — отвърна доволен Димов. — Може би господин Ахджиан ще ми помогне в сделката… Като посредник, искам да кажа.
Пиха по едно кафе, Димов наброи честно своите двеста долара и едва се въздържа да не прибави към тях още двеста. Ликуваше — беше пипнал наистина добра следа. И навярно при всички случаи щеше да му донесе нещо. Той се сбогува сърдечно с арменеца и излезе навън лек като момче. Ралчев търпеливо го чакаше на булеварда.
— Е? — запита той отдалеч.
— За сега пълен успех — отвърна Димов спокойно. — И в дребните факти няколко съвсем нови момента… Според мене, от изключителна важност.
— Значи, можем да си вървим? — попита зарадван Ралчев.
— Тръгваме довечера с нашия самолет… Но преди това ще направим още няколко дребни справки… Имаме време.
Но дребните справки съвсем не се оказаха така леки, както Димов си мислеше. Отново трябваше да пусне в ход своите доларчета. Разбира се, трудността не беше в парите, а във формата, с която ги предложи. Това не бяха антиквари, а държавни служители. Вместо сведения можеше да се получи неприятен скандал. И все пак не се получи — успя да се измъкне и от тия деликатни положения. С малко пот на челото, естествено, но и с гарантирани резултати. А те напълно го задоволяваха.
Тръгнаха вечерта със самолета на „Балкан“. Със същия самолет бяха пътували Периа и Капелани. Не беше минало кой знае колко време, може би някой нещо помнеше. И тоя път му провървя — екипажът се оказа същият. Той отведе Маня в кабината на пилотите, легитимира се и разпита момичето. Наистина това, което Маничка знаеше, беше съвсем малко, а Филип като всеки мъж изобщо нищо не бе забелязал. Но в тоя случай и малкото беше достатъчно.
Пристигнаха точно навреме. Димов бе оставил колата си на платен паркинг, така че веднага се прибраха в града. Той побърза да се обади на генерала, че са пристигнали.
— Не вярвах, че ще си дойдете толкова бързо! — каза зарадван генералът. — Носите ли нещо?
— Цяла газена тенекия с истински пушен паламуд — отвърна шеговито Димов.
— Да сте живи и здрави! — засмя се генералът. — Ще има за цялото министерство. В лицето на ръководството, искам да кажа… А другите работи?…
— Според мене, резултатите са добри — каза Димов скромно.
— Така ли? Ето само тая муха не биваше да ми пускаш. Ами по-добре ела веднага в къщи.
Поканата беше еднолична и Димов отиде сам. Той оцени както се казва, липсата на своя помощник едва когато се принуди да изнесе тежката тенекия чак на третия етаж на жилищната кооперация. Но там бе подходящо възнаграден. Без да бързат, отвориха тенекията и останаха приятно изненадани, когато разбраха, че търговецът не ги е излъгал. Хубавата лакерда със златисто опушена кожица издаваше такъв свеж и приятен аромат, че слюнките им потекоха. Генералът извади за рибата, както се полагаше, бутилка хубаво, добре изстудено бяло вино. След като пийнаха по чашка, Димов започна своя разказ.
Говориха повече от час. Когато най-сетне свършиха, генералът замислено каза:
— Хипотезата ти е наистина извънредно интересна… И има само един недостатък, че изглежда прекалено невероятна.
— Защо невероятна, другарю генерал? Фактите я подкрепят!