— Да, разбирам, подкрепят я… И въпреки това е просто трудно да се повярва…
— Толкова по-добре! — усмихна се Димов.
— Както разбирам налага се да заминеш за Париж?
— За нещастие, няма друг изход.
— Искаш да кажеш за щастие… Тебе винаги ти върви, шефе — пошегува се генералът. — Добре, ще видиш Париж… А ако успееш и в работата, това ще бъде едва ли не прекалено.
— Мисля, че ще успея… Освен ако господин Дюран не го пожелае.
— Той наистина ще го пожелае — каза убедено генералът. — Освен ако другите не му попречат… Но не вярвам… И не се стеснявай, пийни още една-две чашки… Иначе, както се подсолихме, ще ставаш цяла нощ за вода.
Направиха всичко, както трябваше да се направи. След това Димов си отиде и за пръв път от един месец се наспа дълбоко, спокойно, истински. Но въпреки това отиде съвсем навреме на работа. Имаше една малка сянка върху сполучливото начало на операцията — трябваше да замине за Париж сам. Никак не му се искаше да огорчи Ралчев, но нямаше друг изход. Взаимните посещения трябваше да бъдат поне приблизително реципрочни.
Официалните формалности се оказаха много по-малки и леки, отколкото Димов очакваше. И Френското посолство, и министерството реагираха с неочаквана експедитивност. След като получиха официалната покана на министерството, не му остана нищо друго, освен да си ангажира място в самолета и да предупреди Дюран.
— И аз получих известието — отвърна зарадван Дюран. — И ще ви чакам с удоволствие… Отличителни белези: сламена шапка и съвсем порядъчен корем — пошегува се той.
— Нормално е — каза Димов. — Вие, французите, поне има с какво да го пълните.
— За какво намеквате?
— Поне за вашата чудесна бира.
— Макар че не съм Мегре, все пак успявам донякъде — отвърна шеговито Дюран.
На другия ден Ралчев го изпрати на летището. Изглеждаше малко омърлушен — очевидно трудно му беше да се раздели с шефа си. А и Димов съвсем не знаеше как да го утеши — просто не беше в стила му. И най-сетне като че ли нещо измисли.
— Какво да ти донеса от Париж?
— Нищо, шефе…
— Не може съвсем нищо.
— Тогава един кашон с „Туборг“ — усмихна се малко насила Ралчев. — Последния път останах с отлични впечатления.
— Да, това е идея — кимна зарадван Димов.
— Не ми е за друго, шефе, ама кой ще ти носи лаврите?… Никак не е удобно да си ги мъкнеш сам.
Димов поклати глава.
— Тоя път не съм много сигурен — отвърна той сериозно. — Все ми се струва, че някой в последния момент ще се намеси.
След малко Димов се качи в самолета. Пътуването беше много удобно, ако не се смята, че се въртяха десетина минути около летище „Бурже“. Най-после им дадоха писта, те кацнаха. Димов скоро забеляза своя посрещач. Изглеждаше точно така, както първия път го бе видял — със същите дрехи и същата малко тясна панамена шапка. Единствената разлика се състоеше в това, че най-сетне бе свалил пуловера си. Дюран го посрещна много сърдечно, усмивката не слизаше от устата му. Минаха по най-късата процедура всички погранични формалности и скоро се озоваха в едно такси. Не беше от най-хубавите таксита, които Димов беше виждал в живота си, но затова пък фучеше към града с невероятна скорост.
— Как ви се видя Истанбул? — запита Дюран оживено.
— За мене извънредно интересен — отвърна Димов. — Напомни ми за хубавите детски години… Рахат-локум, ашуре, кадън-гюбек…
— Това са ориенталски танци?
— Не, ориенталски сладкиши.
— Според мене, за предпочитане… И съжалявам, че не ми хрумна тая идея да се разходя до Истанбул. Като гимназист съм мечтал да видя „Златния рог“. Наистина ли е златен?
— Съвсем… Чудя се как американците още не са го задигнали.
Дюран само погледна своя колега, но не отвърна на малката провокация.
Настаниха го в „Кере“ — малък, но много уютен хотел близо до булевард „Сен Жермен“.
— Ще ви оставя да си починете — каза Дюран. — А довечера ще ви заведа в „Казино дьо Пари“. Не може един гост да не види Зизи Жанмер. Според мене, тя е най-очарователната парижанка.
Но Димов не мислеше да почива. Преди да почне разговорите с Дюран, той трябваше да направи една последна важна справка. Портиерът повика такси, Димов даде адреса. За негово щастие Ахджиян тъкмо беше дошъл в магазина си. Беше приятен възрастен човек, така любезен, както и неговият сънародник в Истанбул. Оказа се, че е живял дълго в България и знае езика. След като го предразположи добре, Димов доста тактично му зададе своите два въпроса. Отговорите бяха съвсем категорични. И арменецът дори не попита какъв е тоя странен интерес към работите на Периа. По всичко изглеждаше, че изобщо не бе чел във вестниците за смъртта му.