Сега вече можеше спокойно да отиде в „Казино дьо Пари“. Местата бяха добри, Зизи — наистина очарователна. Когато ревюто завърши, Дюран каза оживено.
— Както Мистангет, Зизи никога няма да остарее… От двайсет години си е все същата.
— Като мадам де Вол…
— Не, мадам де Вол е съвсем друг тип… Видя ми се прекалено студена и умна…
— Вие говорихте ли с нея?
— Едва вчера. Върнала се е от Бейрут в малък отпуск. Но не можа с нищо да ни помогне… Нито познава тримата господа, нито пък е видяла и чула нещо подозрително.
— Изглежда, че прекарва повече от времето си в чужбина?
— Естествено. Но предлагам да не говорим тая вечер по работа, драги колега… А да си хапнем добре.
Хапнаха наистина много добре в един хубав италиански ресторант, но предпочетоха френско вино. Изпиха двамата една бутилка, Дюран се приготви да поръча втора.
— Стига за днес! — възпротиви се Димов. — Струва ми се, че ще имаме повод за един гуляй накрая.
— Вие сте оптимист? — попита Дюран учудено.
— Както винаги! — усмихна се Димов. — А вие?
— Освен ако носите някаква хубава новина — каза Дюран. — Иначе работата ми се вижда съвсем безнадеждна.
Приключиха с кафе и чашка коняк. Тоя път Дюран беше със собствената си кола — доста престарял и раздрънкай ситроен.
— Ще ми позволите ли да се поразходя малко пеша? — каза Димов. — Не сме далеч.
— Винаги на ваше разположение — усмихна се Дюран. — Само гледайте да не се загубите…
Малка спокойна разходка по „Сен Жермен“ край терасите на хубавите кафенета, вече доста опустели, и се прибра в хотела си. Доста неудобните за един българин френски легла не го затрудниха особено — той се събуди в чудесно настроение и слезе в ресторанта да закуси. Оказа се, че е пръв — никой в тоя град на туристи не се престараваше в сутрешното ставане. Служебната кола дойде да го вземе едва в девет и половина часа.
Както очакваше, кабинетът на Дюран се оказа просторен, но неуютен. Не можеше да се очаква нищо друго от старата сграда, в която се помещаваше службата. Прозорците бяха много тесни, таванът — много висок. Гипсовите стени изглеждаха достатъчно замърсени. Само старото стилно бюро говореше за поколенията френски полицаи, които бяха минали през тоя неугледен кабинет. И удобните кресла, които миришеха на тютюн и истинска кожа.
— Седнете тук! — Дюран посочи най-близкото до бюрото му кресло. — Ще пием по едно кафе, нали?
Той поръча двете кафета и когато вратата се затвори, каза усмихнато:
— А сега да видим какво ми носите.
Димов отвори чантата си и извади оттам кутия за енфие. После едва ли не тържествено я положи върху бюрото му.
— Какво е това? — попита той учудено. — Кутията на Периа?
— Не съвсем — отвърна Димов. — Това е нейната съвсем точна имитация…
— И за нея дадохте двеста долара? — попита Дюран явно разочарован.
— Не, разбира се. Двеста долара дадох за сведението, че оригиналът е бил купен от Периа… И то за седем хиляди долара. Кутията наистина представлявала солидна ценност, господин Дюран… Периа е направил добра сделка.
— А как се сетихте, че Периа е купил оригинала?
— Не беше толкова сложно! — отвърна Димов. — Не допусках, че човек като Периа ще купи нещо евтино. Още повече, че сега никой не употребява енфие. Освен трва от митническата му декларация узнах, че в Истанбул той е внесъл десет хиляди долара в травел-чекове. От тях в София бяха останали само три… Къде можеше да бъдат другите?
Освен ако е купил нещо ценно… Нашият митнически чиновник се е излъгал — изумрудът е бил истински.
Но лицето на Дюран изглеждаше все тъй разочаровано.
— Да, разбирам — измърмори той. — Сведението все пак е нещо. Но защо ви е тоя боклук?
— Нима не разбирате? За да го сравним с оригинала.
— Не протестирам за доларите — каза Дюпон. — Но с какво изобщо тия кутии помръдват напред нашите работи?
Димов го погледна учудено.
— Първо, господин Дюран, сега ние знаем, че откраднатата кутия е оригинална… И, второ, ако намерим същата кутия, но с истински изумруд, ще намерим и убиеца… Нима не разбирате, че не можем да имаме никакво друго по-сериозно доказателство?
Дюран се намръщи.
— Да, това ми е ясно. И все пак защо не потърсихте по-напред тоя оригинал в София, а идвате направо тук?
— Защото смятам, че ще го намерим у господин Кулон.
— Тъй ли? — запита иронично Дюпон. — А защо, впрочем?
— Ами ще ви кажа защо… Периа и Кулон се виждат в хотела. Периа отива в стаята на Кулон, за да се посъветва с него като специалист дали тая вещ заслужава парите си. И там оставя следата върху чашата, за която вече знаете. Кулон харесва кутията. И през нощта убива Периа, за да го ограби.