Дюран се усмихна снизходително.
— Извинете, но тая хипотеза е съвсем несъстоятелна. Един богат човек да убие заради няколко хиляди, долара…
— Не за долари, а за кутия.
— Какво му е пречело да я купи? Извинете, но това подозрение е наистина глупаво.
Димов широко се усмихна.
— Много добре знам, че е глупаво! — каза той. — Но исках да го чуя от вас. Вие изключвате възможността богат човек да извърши убийство за грабеж. А защо не изключвате възможността един честен човек да извърши такова убийство. Като нашия митничар например…
— Да, но той е беден… А бедният човек винаги има нужда от пари.
— И ние с вас имаме нужда от пари… Но, слава богу, още не сме извършили нито едно убийство.
— Само това остава! — изсмя се Дюран. — Нали това ни е работата, да залавяме убийците…
— И работата на митничаря е доста подобна.
— Господин Димов, вие пропътувахте толкова километри, за да си отмъстите? Да речем, за моите неправилни подозрения.
— Не, господин Дюран… Аз съм дошъл тук, за да заловим убиеца. И смятам, че ще го заловим.
— Но това, което ми съобщихте, не е нищо.
— Все пак е нещичко… И то доста важно, според мене. Но аз ви нося и няколко други новини. Направих справка на самолетното разписание в Истанбул. Същия ден само два часа по-рано е имало самолет на „Сабена“, който каца в Цюрих, Париж и Брюксел. Защо Периа не е заминал с тоя самолет? Защо му е било нужно да ходи в София, да сменя самолета си, да прекара на летището една неудобна нощ?
— Може би не е имало място в самолета на „Сабена“. Или пък работата не му е позволила да тръгне по-рано.
— Нито едното, нито другото. Места е имало достатъчно. А освен това Периа си е запазил място в българския самолет още предния ден… Очевидно той е искал да нощува не другаде, а в София…
— А Кулон?
— За Кулон тая връзка е наистина най-бързата и най-удобната.
— Вие смятате…
— Да, аз смятам, че Периа нарочно е пристигнал в София, за да види Кулон.
Дюран се замисли.
— Да, логично е — съгласи се той. — Но противоречи на показанията на вашия администратор… Кулон съвсем случайно е узнал, че Периа е в хотела. Ако Периа е дошъл в София, за да се срещне с Кулон, той е щял да му се обади навреме.
— Може би аз не се изразявам добре на френски — измърмори Димов. — Не съм казал, че Периа е дошъл да се срещне с Кулон. А заради Кулон. Да си представим, че е имал намерение да го убие, да го ограби, да го принуди към нещо, преди още да е стигнал на френска територия. И именно заради това упорито се е крил в своята стая… Кулон случайно узнава, че Периа е в хотела, и е предугадил неговите намерения. Срещата все пак се е състояла… И Кулон е успял да изпревари своя убиец. Дюран се замисли продължително.
— Всичко това са хипотези — каза той най-сетне. — Без никакви доказателства.
— Мисля, че ще намерим доказателства.
— Имате пред вид нещо?
— Много неща имам пред вид, господин Дюран… И всичките са сериозни и основателни.
— Може би трябваше да почнем от тях?
— Няма да скрия нищо от вас, разбира се. Но бих желал да видя преди това апартамента на Периа. Надявай се, че е запазен в същия вид…
— Да, разбира се… Съобразих се с вашето желание.
— А куфарът на Периа, адресиран до летището в Цюрих.
— Да, той е тук, при нас. Ако искате, ще ви го покажа.
— Ще ви бъда много признателен.
Точно в тоя момент внесоха кафетата. Дюран поръча на служителя да донесе куфара на Периа. Още докато пиеха хубавото ароматично кафе пристигна и куфарът. Беше малък, много елегантен куфар от истинска кожа. Но вътре нямаше нищо подозрително — нищо освен ризи, бельо и две вратовръзки. На ризите бяха извезани същите инициали, каквито бяха намерили и върху ризата на убития. Димов разгледа много внимателно всички вещи, после затвори куфара.
— Мисля, че ви разочарова? — обади се Дюран.
— Точно обратното — отвърна живо Димов. — Намерих още едно доказателство.
Дюран го погледна с недоумение.
— Шегувате ли се?
— Ни най-малко. Но ще ме разберете по-добре, след като посетим апартамента на Периа.
Дюран погледна часовника си.
— Ще успеем до обед — каза той. — Макар да се съмнявам в резултатите. Ние не намерихме там нищо.
— Защото не сте знаели какво да търсите — отвърна Димов.
След четвърт час служебната кола ги носеше по парижките булеварди. Денят беше много хубав, тротоарите преливаха от цели орляци момичета — дребни като бълхи, с много къси рокли, почти без рокли или в ярки, доста измачкани панталони от леки материи. Не по-малко колоритни бяха младежите с техните избелели бомбета и сламени дамски шапки, порядъчно украсени с цветя или изкуствени плодове и птички. Цялата тая тълпа се носеше съвсем безцелно, зяпаше по витрините, но очевидно нямаше никакви намерения да купува. Всъщност за какво бяха всички тия хубави магазини? И в какви дупки се бяха изпокрили парижаните? Градът изглеждаше претъпкан само от чужденци.