— Но защо е действувал по такъв примитивен начин? Сега никой на отваря каси с електрожен.
— Ами много просто — отвърна Димов. — Защото никога преди това не е отварял каси… И не е специалист в тая област.
— Да, виждам.
— И все пак е бил умен и способен човек. Взел е всички мерки, за да не забележите поне вие неговата работа. Застлал е с нещо килима, предполагам с вестници или списания… Но тая искра е била доста по-силна. Тя е изгорила подложката и е оставила на мокета едва забележима следа. Ето, вижте.
Димов се наведе и показа мястото на следата. Наистина едва се забелязваше на пръв поглед.
— Разбира се, при работа цялата стая се е изпълнила с миризми и дим. И той е отворил прозорците, за да се про-ветри.
— Не е толкова опитен, щом е забравил да ги затвори.
— Не е забравил! — отвърна Димов. — Но не е имал възможност. Стаята не може да се проветри за час и два. А той е трябвало да замине.
— Вие смятате, че Периа е убит, за да не види, че е ограбен?
— Такава мисъл се налага от само себе си… Особено ако само един човек е знаел за сейфа… Нима смятате, че Периа е човек, който ще се остави да бъде ограбен безнаказано?
— Да, разбирам ви много добре. Убиецът се е страхувал от възмездието. И да ви кажа право, напълно основателно. Периа в никакъв случай не е сам… Той е свързан с целия подземен свят. В такива случаи бандитите са базцеремонни.
— Но престъпникът очевидно не е от подземния свят. И навярно го е познавал само Периа. Той е знаел, че ако Периа умре, тайната ще изчезне заедно с него…
Дюран ходеше развълнуван из стаята.
— Ако това е вярно, всички факти идват на местата си — каза той. — Периа е трябвало да загине извън пределите на Франция… Преди да има възможност да се свърже със своите хора… А какво смятате, че е задигнато от тая каса?
— Диамантите например. Тия, които и досега още не сте намерили.
Дюран мълчеше.
— Малко вероятно — измърмори той неочаквано. — Колкото и да е дързък, не би посмял да ги държи у себе си. И не само това. Въпреки всичко не мога да си представя, че един богат човек като Кулон ще извърши такова вулгарно убийство за грабеж.
— Вашите криминални романи са пълни с подобни случаи.
— Оставете криминалните романи. Защо Кулон ще рискува прекрасното си положение с такъв един опасен грабеж? И с убийство на всичко отгоре…
— Може би е изпаднал в тежко финансово положение.
— Може би…, може би… Но всичко това са предположения. А нямаме нито едно що-годе сериозно доказателство.
— Отдавна чакам да ми го кажете — отвърна Димов. — И знам, че това ще бъде най-голямата ни пречка. Не може един богат човек да бъде подведен под следствие. Не може да бъде извършен дори обиск в дома му. Та той е човек с положение. Има връзки. И вместо той да се окаже в затвора, господин Дюран може да се намери на улицата.
— Не, не вярвам да се стигне дотам — отвърна сериозно Дюран. — Но все пак всичко друго е така, както го казахте. Не може без сериозни доказателства. Поне едно едничко… За което здравата да се хванем.
Димов мълчеше и гледаше своя колега с някакъв особено втренчен и неизразителен поглед.
— Кажете ми искрено, господин Дюран, вие вярвате ли в това, Което току-що видяхме?… И за което двамата с вас разсъдихме. Ако не вярвате, аз съм готов още утре да си замина. В крайна сметка това си е ваша, френска работа.
— Не мога да не вярвам на очите си — каза малко сухо Дюран. — И все пак…
— Да, все пак… Добре, аз ще ви намеря неопровержимо доказателство. Но нека преди това да прегледаме сметките на Кулон.
Внезапно Дюран се усмихна.
— Не бива да ми се сърдите, господин Димов. Аз на истина съм поставен на това място да пазя законите на страната… Но не мога да не се съобразявам и с реалната обстановка…
— Която е ужасно снизходителна към богатите.
— Нека да бъде така! Но аз не съм виновен за това положение.
— Разбирам ви много добре — кимна Димов. — И не се сърдя, на вас, искам да кажа. Добре, ще се видим утре в два часа. Може би пък проверката ще ни подскаже нещо.
Димов прекара вечерта сам. Това си остана неговата единствена свободна вечер, най-хубавият му спомен от Париж. Латинският квартал не беше далеч, той отиде дотам пеща. Най-напред вечеря в едно хубаво гръцко ресторантче, с чудесно, гъсто като кръв хиоско вино. И след това тръгна сам по тесните стръмни улици така свободно, сякаш се на мираше в етария Пловдив. Беше хубава лятна нощ, малко задушна, с черно небе без звезди, с криви фенери, които светеха със студена химическа светлина. Разбира се, че нощем Латинският квартал е по-хубав, отколкото през деня — не личат изроненото, олющеното, овехтялото — всичко прави впечатление на неизменна, навеки застинала старина. По улиците все така скитаха малки младежки банди с китари и банджа или просто с прегракнали транзистори. Беше им много лесно да се правят на пияни и весели, седяха на цели групи по платната на улиците и ругаеха американските туристи с техните грамадни луксозни коли. Като се наскита до изтощение, той седна на запустялата тераса на едно кафене, изпи един грамаден портокалов сок и се прибра пеша в хотела си. Чувствуваше се така изморен, сякаш се бе изкачвал на Монблан.