— Какво ще обичат господата?
— Видяхме на витрината кутия за енфие! — каза Дюран…
— Да, наистина е кутия за енфие! — кимна живо продавачът. — От ориенталски произход. Много хубава вещ много ценна.
— Защо смятате, че е ориенталска? — погледна го Дюран.
— Европейските са обикновено ахатови или малахитови. И доста по-малки. Тия паши и везири са имали доста добри носове.
— Може ли да я видим?
Продавачът извади кутията и я поднесе с изискан, професионален жест.
— Заповядайте, моля.
Дюран я взе в ръцете си. Димов сякаш беше готов да я изяде с поглед. Съвсем същата кутия освен камъкът може би.
— И колко струва това? — запита Дюран.
— Хиляда, франка.
— Хиляда франка? Продавате истински изумруд за хиляда франка?
— Ние сме щедри, господине — каза шеговито продавачът. — Даваме го заедно с кутията… Макар че, според мене, тя струва доста по-скъпо.
Дюран внезапно се намръщи.
— Откъде имате тая вещ?
— Ние сме тук да продаваме антикварни предмети — отвърна той полушеговито, полуобидено, — а не да отговаряме на въпроси.
— Тоя път ще се наложи.
Дюран извади полицейската си карта и я бутна под носа на продавача. Но старият човек и сега не загуби доброто си разположение на духа.
— А, това е вече друг въпрос — отвърна той шеговито. — Кутията купих преди три-четири дена.
— От кого?
— Сега ще ви кажа.
Продавачът отиде до бюрото си и извади оттам някакъв кочан с квитанции.
— Тук всичко се записва — каза той.
И наистина след малко изправи глава зарадван.
— Да, купих я за двеста франка… От някой си Капелани.
Двамата инспектори мигновено се спогледаха.
— От кой Капелани? От Антонио Капелани? — запита Дюран.
— Не, от Федерико Капелани. Имам адреса му: „Рю де Бери“ 17.
Дюран много добре помнеше, че това е адресът и на Антонио Капелани.
— Как изглеждаше?
Продавачът започна да мига и да се почесва с нокът по темето. Лицето му издаваше лека несигурност.
— Доколкото си спомням, съвсем млад човек. И доста симпатичен на вид. Искам да кажа, не беше някое хипи.
— Пълнолетен?
— Естествено. Имаше право да продаде предмета.
— Видяхте ли паспорта му?
— Да, разбира се… Тук всичко се пише. Двамата инспектори отново се спогледаха. Продавачът чакаше край тях с благодушно невинно личице.
— Съжалявам много, но ще се лишите временно от тая хубава вещ — каза Дюран. — Срещу разписка, разбира се.
Той седна край бюрото, извади стилото си.
— Дайте ми хартия.
Докато пишеше внимателно и грижливо разписката, продавачът запита:
— Смятате, че е крадена?
— Не съм казал такова нещо — измърмори Дюран. — Ние търсим някаква подобна кутия. Но с истински изумруд.
— Тоя не е истински — отвърна успокоен продавачът.
— Ще проверим.
Те се сбогуваха и скоро Жан ги понесе отново по булевардите. Но тоя път скоростта бе много по-висока, двамата инспектори изглеждаха доста нетърпеливи.
— А ако изумрудът се окаже истински? — запита Дюран.
— Сигурен съм, че е истински! — отвърна малко омърлушено Димов. — Изобщо това е самата оригинална кутия, ограбена от Периа през нощта на убийството.
— Не виждам да се радвате! — каза Дюран. — Нали точно това искахте, да намерите тая кутия в Париж?
— Смятам, че сме я намерили.
— А аз все още не смятам.
— Не може да има такова съвпадение — каза Димов. — Откъде Капелани ще има такава кутия?
— Ами много просто… Купил я е също като вас… А синчето му.
Дюран не се доизказа, пък и Димов нямаше никакво желание да продължи разговора. Преди всичко трябваше да се чуе мнението на експертите.
Щом пристигнаха в бюрото, Дюран веднага извика някой си господин Виго. Пристигна побелял възрастен господин в раиран панталон, така старинен, като вещите, за които се произнасяше. Дюран му даде двете кутии.
— Интересува ме дали едната от двете кутии е оригинална — каза Дюран. — Наистина няма паспорт, но навярно е принадлежала на султан Абдул Хамид I. И му е била подарена от император Франц-Йосиф. Много ви моля да ми дадете колкото може по-бързо вашето мнение.
— Ще се опитам, господин Дюран… Макар че за такива работи не бива да се бърза.
— Исках да кажа, в кръга на възможното.
Виго излезе, Дюран веднага поръча досието на Капелани. Тоя път справката се оказа съвсем проста.
— Така е. — измърмори Дюран. — Антонио има три деца: две дъщери и един син. Синът наистина се казва Федерико, двайсет и една годишен, студент по право в Сорбоната. Без провинения, както може да се очаква от един бъдещ юрист. И трите деца живеят при баща си на „Рю де Бери“. Това е доста хубав квартал близо до „Шан з Елизе“. Ще бъде странно, ако апартаментът е негов.