Капелани стана тежко от фотьойла и с още по-тежка стъпка се отправи към изхода. Вратата се затвори зад гърба му.
В стаята настана глухо, неприятно мълчание.
Пръв го наруши Димов.
— Вие наистина ли смятате да арестувате Капелани? — запита той сдържано.
— Още не съм решил — отвърна Дюран. Колебливо. — Но след всичко това не мога да го пусна, без да се посъветвам с моя началник. Сам виждате, че срещу него има много сериозни улики.
— Господин Дюран, не само като криминалист, но и като приятел ви съветвам да не го правите.
— Защо?
— Защото, според мене, Капелани е невинен… След време ще се принудите да го освободите. А това ще хвърли сянка върху вашата дейност.
Дюран го гледаше втренчено.
— Възможно е да е невинен. — В гласа му се чувствуваше известно раздразнение. — Но къде пък у вас тая сигурност?
— Това го подсказва елементарната логика. Ако убиецът е смятал, че кутията за енфие ни е неизвестна, той и досега би я пазил у себе си. Но ако е осъзнал, че тя може да бъде някаква улика и доказателство срещу него, незабавно би я унищожил. И най-неопитният престъпник не би допуснал такава глупост да скрие уликата едва ли не под кревата.
— А, според вас, как е попаднала у Капелани?
— Много просто, била е подхвърлена там от истинския убиец. С цел да подведе следствието.
— Не е много интелигентно — измърмори недоволно Дюран.
— Напълно съм съгласен — кимна Димов. — Този човек, убиецът, искам да кажа, или ни смята за пълни некадърници и бюрократи, или наистина прави дилетантски грешки.
— И вие смятате, ле това е Кулон?
— Да, аз ще ви го докажа.
— А какво ви пречи? — в гласа на Дюран отново прозвучаха нотки на раздразнение. — Моля, започвайте…
— Искам да се срещнем преди това с Кулон. Имам нещо пред вид, в което ще се уверя при една лична среща.
Дюран се замисли.
— Не мога да реша тоя въпрос сам — каза той най-сетне. — Трябва да се посъветвам с нашия директор. Иначе ще понеса всички отговорности сам.
— Да, прав сте.
— Ако нямате нищо против, почакайте ме тук — каза Дюран. — Навярно няма да се забавя.
Но той се забави повече от час. И когато се върна, лицето му беше леко поруменяло, но доволно.
— Всичко се уреди. Ще пуснем веднага Капелани, разбира се, с декларация за неотклонение. Директорът се обади лично на Кулон. Той де ни приеме днес в пет часа.
— Чудесно! — възкликна зарадван Димов. — Това е най-хубавата новина, която съм чул в Париж. Вашият директор лесно ли се съгласи?
— Много по-лесно, отколкото предполагах. В крайна сметка въпросът е не само да си богат, но и да имаш добри политически връзки. А Кулон, както ви казах, живее много самотно, не приема никого.
— А да се съгласи да ни приеме така лесно?
— И на мене това ми направи впечатление. Или е съвсем невинен, или пък ще се опита да разбере докъде сме стигнали.
— По-скоро второто. Казахте ли му нещо за кутията?
— Не, разбира се.
— И това е добре. Колкото и да ви се вижда странно, но точно тая кутия ще го погуби… Или, по-точно, страстта му към стари и красиви предмети.
— Ще бъде безкрайно неприятно, ако Капелани се окаже виновният. Въпреки цялата логика. И му позволим да се отскубне.
— Оставете тия грижи — отвърна Димов. — А сега да отидем да починем. И да се подготвим за срещата.
Точно в пет часа една хубава лимузина спря пред дома на Пиер Кулон. От нея слязоха двамата инспектори и със затаено любопитство погледнаха към къщата. На пръв поглед изглеждаше съвсем мъртва — всички щори бяха спуснати, не се долавяше ни най-малък признак на живот. Въпреки своя лек стил „сецесион“ в нея наистина се чувствуваше нещо унило и едва ли не скръбно. Може би към такова усещане предразполагаше дълбокият двор, целият засаден с японски декоративни храсти, изящни в своята префинена уродливост, безплодни и тъжни. Навън бе лято, а в тоя двор като че ли бе пристъпила есента. Самата къща бе двуетажна, но доста висока, с леки фронтони и приятен овал на прозорците. До парадния вход водеха няколко мраморни стъпала с много изящен парапет, очевидно по-късно построени.
Дюран натисна леко дръжката на външната желязна врата. И за тяхно учудване тя се оказа заключена.
— Ха! — възкликна Дюран. — Да не би пилето.
— Има звънец — отвърна Димов.
Звънецът едва се забелязваше и Дюран го натисна с известен респект. Не се случваше много често на един роден дребен буржоа да попадне в дома на аристократ. От позвъняването като че ли мина цяла вечност. Бяха започнали вече да се отчайват, когато най-сетне парадният вход се отвори и на прага се появи самият господин Кулон. Фигурата, му правеше впечатление — висок, строен, елегантен в синьото спортно сако със златни копчета. Красивата черна брада обграждаше като рамка възбледото му лице.