Подобни мисли я подсещат за Том. Милият Том, който бе посветил всеки свой ден, всеки свой час на усилията да се намери начин за оцеляване в този ужасен нов свят. Де да беше тук Том сега. Непременно би разпознал източника на звука.
Черна мечка е, казва си тя.
Птичите песни се завръщат. Животът сред дърветата продължава.
— Добре се справи — задъхано казва Малори. Гласът ѝ глъхне от преживяния стрес. Започва да гребе и скоро звукът от ровичкащото в торбичката си Момиче се смесва с плясъка на веслата във водата.
Тя си представя децата, лишени от зрение заради черните превръзки, слънцето ги обърква с блясъка си, носят се по течението. Собствената ѝ превръзка е стегната на главата, влажна. Разранява кожата ѝ около ушите. На моменти успява да не обръща внимание на това. Друг път мисли единствено как да се почеше. Въпреки студа, не забравя да потапя пръстите си в реката и да навлажнява превръзката там, където я протърква. Точно над ушите. При кокалчето на носа. На тила, където е възелът. Навлажняването помага, но Малори така и няма да свикне с допира на плата до лицето си. Дори очите ѝ, мисли си, докато гребе, дори миглите ѝ са станали придирчиви към материята.
Черна мечка, повтаря си. Но не е съвсем сигурна.
Подобни спорове са ръководили всяко действие на Малори през последните четири години и половина. От момента, когато реши да се отзове на обявата във вестника и пристигна в къщата в Ривърбридж. Всеки шум, който е чула от тогава насам, е извиквал в съзнанието ѝ картини — далеч по-страховити от кое да е земно животно.
— Добре се справихте — казва треперещата Малори на децата. Иска да ги успокои, но гласът ѝ издава страх.
7.
Ривърбридж.
Малори е идвала, по тези места преди известно време. За една Нова година. Не си спомня точно името на момичето, което организираше купона. Марси някоя си. Примерно — Марибел. Марси беше позната на сестра ѝ, Шанън ги докара със своята кола. Пътищата бяха кишави. Мърляви сиви бордюри от сняг кантираха уличните банкети. Хората си слагаха в коктейлите лед от покрива. Някой се съблече почти чисто гол и написа в снега „2009 година“. Сега, в разгара на лятото, в средата на юли, шофира Малори. Уплашена, сама и опечалена.
Оказва се мъчително да се добере дотук с колата. Движи се с не повече от двайсет километра в час, трескаво се оглежда за пътни знаци, за други коли. Затваря очи, после пак ги отваря, кара по този начин.
Пътищата са пусти. Навсякъде прозорците на къщите са покрити с одеяла или заковани с дъски. Витрините са празни. Паркингите пред големите супермаркети са безлюдни. Тя не отлепя очи от шосето пред себе си и напредва по маршрута, отбелязан на картата до нея. Ръцете ѝ едва държат волана. Очите ѝ смъдят от плач. Изпитва упорито чувство за вина, задето изостави мъртвата си сестра на пода в банята.
Не я погреба. Просто си тръгна.
Болниците не отговаряха на обаждания. Погребалните агенции също. Малори криво-ляво покри трупа с любимия синьо-жълт шал на Шанън.
Радиото ту тръгва, ту спира. Някакъв мъж говори за евентуална война. Ако човечеството се обедини, казва, обаче връзката прекъсва и се чува само пращене. Малори вижда изоставена кола отстрани на пътя. Вратите ѝ са отворени. От пасажерското място виси яке, опира в асфалта. Тя бързо забива поглед пред себе си. Затваря очи. После ги отваря.
Радиото тръгва. Мъжът продължава да говори за война. Нещо вдясно помръдва, тя го забелязва с периферното си зрение. Не поглежда нататък. Присвива дясното си око. Отпред, по средата на платното, каца птица, миг по-късно отлита. Щом стига до мястото, Малори вижда, че птицата е била привлечена от мъртво куче. Малори минава през него. Колата подскача; тя си удря главата в тавана, куфарът ѝ на задната седалка издрънчава. Малори трепери. Кучето не изглеждаше умряло, а умиращо. Затваря очи. Отваря ги.
Птица, вероятно същата, грачи в небето. Малори минава по Раундтрий Стрийт. Болам Стрийт. Хортън. Знае, че наближава. Нещо притичва вляво от нея. Тя примижава с лявото око. Минава покрай изоставена пощенска кола, писмата са разпилени по настилката на пътя. Някаква птица лети твърде ниско, за малко да се блъсне в предното стъкло. Малори изпищява, стиска и двете си очи, после ги отваря. В същия миг забелязва табелата, която търси.
Завива надясно, намалява скоростта, докато излиза на Шилингам Лейн. Няма нужда да гледа на картата къде се пада номер 273. Представя си местоположението през цялото време, докато шофира.