С изключение на няколкото коли, паркирани пред една къща вдясно, улицата е пуста. Обикновено предградие. Повечето къщи изглеждат еднакви. Ливадите са избуяли. Всички прозорци са закрити. В нетърпението си Малори гледа къщата, пред която са паркирани колите, и е сигурна, че именно нея търси.
Затваря очи и набива спирачки.
Спряла и задъхана, все още не може да се освободи от бледия образ на къщата, който се мержелее в главата ѝ.
Гаражът е вдясно. Гаражната врата, бежова, е затворена. Кафяв покрив с керемиди върху бяла обшивка и тухли. Входната врата е в по-тъмнокафяво. Прозорците са закрити. Има тавански етаж.
Събрала кураж, все още със затворени очи, Малори се извръща и стиска дръжката на куфара. Къщата е на двайсетина метра от мястото, където е спряла. Знае, че не е близо до тротоара. Не я интересува. Опитва се да се успокои, диша дълбоко, бавно. Куфарът е до нея на пасажерското място. Затворила очи, слуша. След като не чува нищо край колата, отваря шофьорската врата и слиза, взема багажа със себе си.
Бебето ритва.
Малори остава без дъх, боричка се с багажа. Аха да отвори очи, за да погледне към корема си. Но в последния момент посяга и го погалва.
— Пристигнахме — прошепва.
Грабва куфара и слепешката, внимателно стига до ливадата пред къщата. Щом усеща тревата под обувките си, се движи по-чевръсто, блъска се в нисък храст. Усеща иглички по китките и хълбока си. Отстъпва, заслушана, и обувките ѝ намират бетонната настилка, пристъпва внимателно към мястото, където предполага, че се намира вратата.
Права е. Потраква с куфара по верандата, плъзга длан по тухлата, напипва звънеца. Натиска го.
Отпървом не получава отговор. Обзема я обезверяващото чувство, че това е краят ѝ. Стигнала е чак дотук, опълчила се е срещу света за едното нищо? Пак натиска звънеца. И още веднъж. И пак. Няма отговор. Чука, започва да блъска истерично по вратата.
Никой не ѝ отговаря.
Накрая… чува приглушени гласове отвътре.
О, боже! Има някого! В къщата има някого!
— Ехо? — подвиква неуверено. Звукът на собствения ѝ глас на пустата улица я стряска. — Здравейте! Прочетох обявата във вестника!
Тишина. Малори чака, заслушана. После някой ѝ отговаря.
— Коя си ти? — пита мъж. — Откъде си?
Малори изпитва облекчение, надежда. На ръба на сълзите е.
— Казвам се Малори! Дойдох с кола от Уесткорт!
Пауза. После:
— Очите ти затворени ли са?
Друг мъжки глас.
— Да, затворени са!
— През цялото ли време бяха затворени?
Само ме пуснете да вляза, мисли си. ПУСНЕТЕ МЕ!
— Не — отговаря. — В смисъл, да. Шофирам от Уесткорт. Държах ги затворени доколкото можах.
Чува приглушени гласове. Някои са гневни. Хората се припират дали да я пуснат.
— Нищо не съм видяла! — провиква се тя. — Кълна се. Не съм опасна. Очите ми са затворени. Моля ви. Прочетох обявата ви във вестника.
— Не отваряй очи. — Мъжки глас. — Отваряме. А ти влез по най-бързия начин. Разбрахме ли се?
— Добре. Да. Ясно.
Чака. Въздухът е неподвижен, спокоен. Нищо не се случва. После се чува прищракване на ключалка. Малори пристъпва бързо напред. Протягат се ръце и я издърпват. Вратата се тряска зад гърба ѝ.
— Стой така тук — казва ѝ жена. — Трябва да огледаме. Да сме сигурни, че си влязла само ти.
Малори стои със затворени очи и слуша. По звуците съди, че вероятно обхождат стените с метли. Повече от един чифт ръце я докосват по раменете, по врата, по краката. Някой минава зад нея. Чува пробягване на пръсти по затворената врата.
— Добре — казва мъж. — Всичко е наред.
Когато Малори отваря очи, вижда петима души, застанали в редица пред нея. Рамо до рамо, те изпълват фоайето. Тя ги гледа. Те я гледат. Единият носи на главата си странен шлем. Ръцете му са опаковани в нещо като вата и тиксо. От тиксото стърчат химикалки, моливи и други остри предмети — същинска детска версия на средновековно бойно снаряжение. Двама са въоръжени с дръжки от метли.
— Здравей — казва един мъж. — Аз съм Том. Естествено, разбираш защо отваряме вратата по този начин. Всичко може да се промъкне с теб.
Въпреки шлема, Малори вижда, че Том има русоляво-кестенява коса. Лицето му е с волеви черти. Сините му очи разкриват буден ум. Не е много по-висок от Малори. Небръснат е и наболата му брада рижавее.
— Разбирам — казва Малори.
— Уесткорт — пристъпва към нея Том. — Доста път си е. Извършила си истински подвиг. Защо не поседнеш и не ни разкажеш какво видя по пътя?
Малори кима, но не помръдва. Стиснала е куфара си толкова здраво, че кокалчетата ѝ са побелели и изпитва болка. Приближава по-висок, по-едър мъж.