— Дай да го взема — предлага ѝ.
— Благодаря.
— Казвам се Джулс. Тук съм от два месеца. Като повечето от нас. Том и Дон са дошли малко по-рано.
Късата тъмна коса на Джулс изглежда немита. Като да е работил на открито. Но има приветлив вид.
Малори оглежда лицата на домакините едно по едно. Една жена и четирима мъже.
— Аз съм Дон — представя се друг мъж. Той също е с тъмна коса. Мъничко по-висок. Носи черни панталони и пурпурна риза с копчета на яката, навил е ръкавите си до лактите. Изглежда по-възрастен от Малори, на двайсет и седем-осем години.
— Изкара ни акъла. Седмици наред никой не е почукал на тази врата.
— Съжалявам.
— Не се притеснявай — обажда се четвъртият мъж. — Всички тук дойдохме по същия начин. Аз съм Феликс.
Феликс изглежда уморен. Младее. Може би е на двайсет и една-две. Има дълъг нос и буйна кестенява коса, което му придава някак карикатурен вид. Висок е колкото Джулс, но по-слаб.
— Аз съм Черил — протяга ръка жената. Малори се здрависва.
Изражението на Черил не е толкова сърдечно, колкото на Том и Феликс. Кестенявата коса скрива част от лицето ѝ. По потник е. Явно и тя е вършила някакъв физически труд.
— Джулс, ще ми помогнеш ли да го махна? — Том се опитва да свали шлема от главата си, но саморъчната ризница му се пречка. Джулс му помага.
Без шлема, Малори го разглежда по-обстойно. Пясъчнорусата му коса стърчи във всички посоки над светлото лице. Едва загатнатите лунички му придават руменина. Брадата му е съвсем рехава, мустаците са по-гъсти. Карираната му риза с копчета на яката и свободните кафяви панталони напомнят на Малори за неин учител от миналото.
Докато го оглежда, не осъзнава, че той се взира в корема ѝ.
— Извинявай, ако нещо, но… бременна ли си?
— Да — едва отвръща тя, стресната, че може да се окаже проблем.
— Мамка му! — не се стърпява Черил. — Кажи ми, че се шегуваш.
— Черил — прекъсва я Том, — ще я уплашиш.
— Виж, Малори, нали така се казваше — продължава Черил. — Не искам да звуча негостоприемно, но бременна жена в къщата си е голяма отговорност.
Малори е притихнала. Оглежда лицата едно подир друго, забелязва израженията им. Изглежда, я изучават. Решават дали биха могли да приютят жена, която след време ще роди дете. Малори внезапно осъзнава, че досега не е мислила за това точно по този начин. Докато шофираше насам, не си беше дала сметка, че именно в тази къща е възможно да роди бебето си.
Сълзите бликват.
Черил клати глава и омекнала, пристъпва към Малори.
— Боже, ела тук.
— Невинаги съм живяла сама — казва Малори. — Сестра ми Шанън беше с мен. Мъртва е. Оставих я.
Вече плаче. През замъгленото си зрение вижда как четиримата мъже я наблюдават. Явно ѝ съчувстват. Малори внезапно осъзнава, че всеки от тях изживява мъката посвоему.
— Хайде — казва Том. — Да ти покажем къщата. Може да се настаниш в спалнята на горния етаж. Аз ще спя тук долу.
— Не — отклонява поканата Малори. — Не мога да лиша никого от вас от стаята му.
— Настоявам — продължава Том. — Черил спи в дъното на коридора горе. Феликс ще ти бъде съсед. Все пак си бременна. Ще ти помогнем с всичко по силите си.
Вървят по коридор. Отляво остава спалня. Следва баня. Малори улавя отражението си в огледалото и бързо отвръща поглед. Вляво забелязва кухня. На плота има големи ведра.
— Това е холът — обяснява Том. — Тук прекарваме доста време.
Малори се обръща и вижда как ръката сочи по-голяма стая.
Има диван. Ниска масичка с телефон. Лампи. Люлеещ се стол. Килим. На стената между две рамкирани картини има календар, разчертан с флумастер. Прозорците са закрити с черни одеяла. Малори вижда в стаята да влиза куче. Бордър коли. Кучето я оглежда с любопитство, после пристъпва към нея и чака за ласка.
— Това е Виктор — представя го Джулс. — На шест е. Взех го като пале.
Малори гали кучето. Мисли си, че Шанън би го харесала. После Джулс излиза от стаята и отнася куфара ѝ на горния етаж по застланите с пътеки стълби. По стените висят изображения в рамки. Някои са снимки, други — картини.
Джулс стъпва на горната площадка и тя следи с поглед как влиза в една спалня. Дори от долния етаж се вижда, че прозорецът е покрит с одеяло.
Черил я съпровожда до дивана. Малори сяда, изтощена от тъга и силни емоции. Черил и Дон ще приготвят нещо за ядене.
— Консервирани храни — обяснява Феликс. — В деня, когато пристигнах, отидохме на пазар. Точно преди новината за първия нещастен случай в Мичиган. Продавачът реши, че сме се побъркали. Накупихме достатъчно продукти, че да изкараме около три месеца.