— Вече понамаляха — обажда се Дон и изчезва в кухнята. Малори се пита дали това беше намек, че сега, когато и тя е тук, има повече гърла за изхранване.
После Том сяда до нея на дивана и я разпитва какво е видяла по пътя. Всичко му е интересно. Том е от хората, способни да използват всяка информация, която получи от нея, докато Малори не може да си представи с какво може да са му от полза незначителните подробности, които си спомня. Споменава мъртвото куче. Пощенската кола. Празните витрини и улици, изоставената кола с висящото яке.
— Трябва да ти кажа някои неща — прекъсва я Том. — Първо, тази къща не е собственост на никого от нас. Собственикът почина. По-късно ще се върнем на това. Няма интернет. Спря още когато дойдохме. Приели сме, че операторите на ретранслаторите са спрели да ходят на работа. Или са мъртви. Вече не получаваме поща, няма вестници. Да си проверявала скоро дали мобилният ти телефон работи? Нашите отказаха преди около три седмици. Но стационарният още е в ред, направо не е за вярване какъв късмет извадихме с него, макар че не виждам на кого бихме могли да се обадим.
Черил влиза с чиния, пълна с моркови и грах. Носи и чаша вода.
— Телефонът работи — продължава Том, — поради същата причина, поради която работят и лампите. Местната електроцентрала е хидроелектрическа. Не мога да кажа дали един ден и тя няма да спре, но ако служителите там са оставили портите отворени по подходящ начин, електричество ще продължи да се произвежда за неопределено време. Което означава, че дължим тока в тази къща на реката. Знаеш ли, че тук отзад минава река? Въпреки бедствието, докато реката тече, може би имаме късмет. Имаме шанс да оцелеем. Твърде много ли искаме? Сигурно. Ако отидеш за вода до кладенеца зад къщата — и това е вода, която използваме за всичко в домакинството — ще чуеш шума на реката на около осемдесет метра зад нас. В къщата няма течаща вода. Спря малко след пристигането ни. За тоалетната използваме ведра с вода и се редуваме да изхвърляме мръсните кофи в септичните ями. Или по-скоро ями, които изкопахме в гората. Всичко това, разбира се, правим със завързани очи.
Джулс слиза. Кучето Виктор го следва.
— Готово е — кима на Малори.
— Благодаря — тихо отвръща тя.
Том сочи кутия, оставена на масичка до стената.
— Всички превръзки за очи държим там. Използвай която и да е, когато решиш.
Всички я гледат. Черил е седнала на подлакътника на люлеещия се стол.
Всички те са страдали, мисли си Малори. Тези хора са преживели ужасяващи неща, също като мен.
Малори отпива от чашата, която ѝ е подала Черил, и се обръща към Том. Не може да се отърси от мисълта за Шанън. Но прави опити, затова уморено заговаря Том.
— Какво беше облякъл, когато влязох?
— Доспехите ли?
— Да.
— Още не знам точно — усмихва се Том. — Опитвам се да изобретя костюм. Нещо, което да защитава не само очите пи. Нямаме представа какво може да се случи, ако някое от онези същества ни докосне.
Малори оглежда останалите съквартиранти. После погледът ѝ се спира обратно върху Том.
— Значи вярвате, че навън има някакви същества?
— Да — отвръща Том. — Джордж, собственикът на тази къща, видя едно от тях. Миг преди да издъхне.
Малори не знае какво да каже. Инстинктивно вдига ръка на корема си.
— Нямам намерение да те плаша — успокоява я Том. — И скоро ще ти разкажа историята на Джордж. Но и по радиото казват същото. Мисля, че вече няма спор по въпроса. Причинителят е живо същество. И е достатъчно да зърнеш някое от тях само за секунда, за частица от секундата дори.
Малори има чувството, че в къщата се смрачава. Завива ѝ се свят, всичко се завърта пред погледа ѝ.
— Каквото и да представляват — продължава Том, — съзнанието ни не ги разбира. Те са като безкрайността, така изглежда. Нещо твърде сложно за нашите възприятия. Разбираш ли?
Думите на Том се губят някъде и не достигат до Малори. Виктор диша тежко в краката на Джулс. Черил я пита дали е добре. Том продължава да говори.
Същества… безкрайност… съзнанието ни има таван, Малори… тези същества… те са отвъд нас… по-високо от… извън обсега… извън…
На това място Малори припада.
8.
Малори се събужда в новата си стая. Тъмно е. За един блажен момент, последния преди събуждането, я обзема чувството, че всичко, свързано със същества и полудяване, е било просто кошмар. Смътно си спомня Ривърбридж, Том, Виктор, шофирането, но никой от тези елементи не ѝ се прояснява, докато — забила поглед в тавана — не осъзнава, че никога по-рано не се е будила в тази стая.