А Шанън е все така мъртва.
Малори бавно се надига, за да седне изправена в леглото, поглежда към единствения прозорец. За стената е заковано черно одеяло, което я предпазва от външния свят. Недалеч от краката ѝ има стара тоалетка. Розовото е избледняло, но огледалото изглежда чисто. В него тя вижда себе си по-бледа от обикновено. Поради което черната ѝ коса изглежда още по-черна. Пред огледалото има допълнителни пирони, отвертки, чук и гаечен ключ. С изключение на леглото, това е единствената мебел.
Докато се придърпва към ръба на леглото и се извърта, за да отпусне крака на пода, забелязва върху сивия килим второ черно одеяло, прилежно сгънато. Сигурно е за резерва, казва си. До него има купчинка книги.
С лице към вратата на стаята, Малори чува гласове от долния етаж. Все още не познава тези хора и не може да разпознае кой говори, различава само гласа на Черил, единствената жена, или на Том, чийто глас ще бъде неин наставник години наред.
Със ставането усеща грапавия и изтъркан килим под стъпалата си. Прекосява спалнята и наднича в коридора. Чувства се добре. Отпочинала. Вече не ѝ се вие свят. Облечена е с дрехите от предната вечер, слиза по стълбите към хола.
Миг преди кракът ѝ да докосне долната площадка, се появява Джулс, понесъл купчина дрехи.
— Здрасти — кима ѝ той. Малори го изпровожда с поглед към банята в дъното на коридора. Там чува как той накисва дрехите във ведро с вода.
Обръща се към кухнята и вижда Черил и Дон край мивката. Влиза в кухнята, докато Дон пълни чаша вода от една кофа. Черил я чува и се обръща.
— Изплаши ни снощи — казва ѝ. — По-добре ли се чувстваш?
Малори, едва сега осъзнала, че предната вечер е припаднала, се изчервява лекичко.
— Да, добре съм. Просто ми дойде много.
— С всички ни беше така — уверява я Дон. — Но ще свикнеш. Скоро ще се убедиш, че си живеем доста луксозно.
— Дон е циник — добронамерено вмята Черил.
— Не е вярно — оправдава се Дон. — Тук ми харесва.
Малори се стряска, щом Виктор я близва по дланта. Докато коленичи да го погали, чува музика откъм хола. Прекосява кухнята и отива да надзърне. Стаята е празна, но работи радиото.
Малори поглежда Черил и Дон край мивката. Зад тях има врата на зимник. Малори тъкмо се кани да попита накъде води, когато чува гласа на Феликс откъм хола. Той диктува адреса на къщата.
— … улица „Шилингам“ номер 273… казвам се Феликс… търсим хора, които са все още живи… издирваме оцелели…
Малори поглежда в хола. Феликс говори по телефона.
— Звъни на случайни номера.
Малори пак се сепва, този път от гласа на Том, който наднича в хола заедно с нея.
— Нямаме ли телефонен указател? — пита.
— Не. Това е ужасно потискащо.
Феликс набира номера на майка си. Том, с хартия и химикалка в ръка, пита:
— Искаш ли да дойдеш с мен и да разгледаш зимника?
Малори го следва през кухнята.
— Инвентаризация ли ще правиш? — пита Дон, щом Том отваря вратата.
— Аха.
— Кажи какви са наличностите.
— Разбира се.
Том влиза първи. Малори го следва по дървеното стълбище. Подът на помещението е пръстен. В тъмното тя усеща и помирисва земята под краката си.
Том дърпа връвта на една крушка и стаята внезапно грейва. Малори се стряска от гледката. Прилича повече на склад, отколкото на зимник. Привидно безкрайни дървени рафтове са заредени с консерви. От тавана до пръстения под, мястото прилича на бункер.
— Всичко това е построено от Джордж — обикаля помещението с ръка Том. — Той наистина беше една крачка напред.
Вляво, само частично осветена от крушката, Малори вижда полупрозрачна завеса. Зад нея има пералня и сушилня.
— На пръв поглед храната изглежда много — показва Том консервите. — Но не е така. И този, който се тревожи най-много за запасите ни, е Дон.
— Колко често правиш инвентаризация? — пита Малори.
— Веднъж седмично. Но понякога, когато ми е нервно, идвам да проверя как са нещата, дори да съм преброил всичко предния ден.
— Хладно е.
— Аха. Класически зимник. Идеално е.
— Какво става, когато провизиите се изчерпат?
Том я поглежда. Чертите му са меки на светлината.
— Отиваме да набавим нови. Проникваме в хранителни магазини. В други домове. Каквото можем.
— Аха — кима Малори.
Докато Том отмята по списъка, Малори оглежда зимника.
— Това сигурно е най-надеждното помещение в къщата — отбелязва.
Том застива. Замисля се над думите ѝ.