— Не мисля. Според мен таванът е по-безопасен.
— Защо?
Забеляза ли ключалката, като идвахме насам? Тази врата е истинска антика. Заключва се, но не солидно. Сякаш зимникът е построен най-напред, преди години, преди да решат да продължат с къщата. Докато вратата на тавана… ето това се казва заключалка. Ако трябва да се скрием някъде, ако някое от онези същества проникне в къщата, според мен трябва да изберем тавана.
Малори инстинктивно вдига поглед. Разтърква рамене.
Ако трябва да се скрием някъде.
— Ако съдим по запасите, които ни остават — продължава Том, — можем да изкараме три до четири месеца. Може да звучи много време, но тук дните летят неусетно. Направо се сливат. Затова започнахме да поддържаме календара на стената в хола. В известен смисъл времето вече не означава нищо. Но е сред малкото неща, които ни напомнят за предишния ни живот.
— Потокът на времето?
— Аха. И как го оползотворяваме.
Малори отива до ниска дървена табуретка и сяда. Том продължава да води записки.
— Ще те въведа във всички домакински дейности, като се качим в къщата — казва ѝ. После, като сочи едно място на стената между рафтовете и окаченото пано, добавя: — Виждаш ли онова там?
Малори поглежда нататък, но не разбира какво има предвид той.
— Ела.
Той я повежда към стената, където има счупена тухла. Зад нея се вижда пръст.
— Не мога да кажа дали това ме плаши, или ми харесва — разсъждава той.
— Какво имаш предвид?
— Ами, вижда се пръстта. Това означава ли, че бихме могли да започнем да копаем? Да издълбаем тунел? Втори зимник? Още пространство? Или е просто друг начин за влизане?
Очите му искрят ослепително на светлината на крушката.
— Работата е там — казва той, — че ако съществата наистина искаха да проникнат в къщата… нямаше да е проблем да го сторят. И подозирам, че досега да са го направили.
Малори гледа петното пръст на стената. Представя си как се промъква през тунелите, бременна. Представя си червеи.
След кратка пауза тя пита:
— Какво си правил, преди това да се случи?
— Питаш за работата ми ли? Бях учител. Водех осми клас.
Малори кима.
— Честно казано, и на мен ми приличаше на учител.
— Знаеш ли, и преди съм го чувал. Неведнъж! И ми харесва. — Имитира с жест как си оправя яката на ризата. — Ученици — казва, — днес ще учим за консервираните храни. Така че, ако обичате, си затваряйте устата, по дяволите.
Малори се смее.
— А ти какво си работила? — интересува се Том.
— Не стигнах до там да започна работа.
— Загубила си сестра, нали? — мило пита Том.
— Да.
— Съжалявам. Аз загубих дъщеря си.
— О, боже, Том.
Том замълчава, сякаш се колебае дали да продължи. Решава да ѝ каже.
— Майката на Робин почина при раждането. Звучи жестоко да го споменавам, предвид състоянието ти. Но ако ще се опознаваме, би трябвало да знаеш тази история. Робин беше страхотно дете. Още от осемгодишна бе по-умна от баща си. Падаше си по странни неща. Например харесваше повече инструкцията за употреба на някоя играчка, отколкото самата играчка. Надписите след филма — повече от самия филм. Начинът, по който е написано нещо. Изражението на лицето ми. Веднъж ми каза, че ѝ приличам на слънцето, заради косата. Попитах я дали светя като слънцето, а тя ми отговори: „Не, татко, по-скоро светиш като луната, когато навън е тъмно“.
Когато съобщенията за инциденти влязоха в новините и хората започнаха да вземат нещата на сериозно, аз бях бащата, който заяви, че няма да живеем в страх. Положих всички усилия да продължим да живеем в обичайния си ритъм. И се стараех да предам това най-вече на Робин. В училище чуваше разни неща. Просто не исках да я плаша. Но след известно време вече не можех да се преструвам. В един момент хората започнаха да спират децата си от занятия. Постепенно училището затвори врати. Временно. Или докато си възвърнат „общественото доверие, че могат да осигурят безопасна среда за децата на хората“. Времената бяха мрачни, Малори. Както ти казах, самият аз бях учител и горе-долу по същото време затвори и моето училище. Така че изведнъж двамата с Робин се озовахме у дома и разполагахме с много време един за друг. Дадох си сметка колко е пораснала. Започваше да мисли мащабно. Въпреки това, бе все още твърде малка, за да осъзнае целия ужас на историите, които слушахме по новините. Положих усилия да не ѝ спестявам нищо, но бащата в мен понякога се чувстваше длъжен да смени канала.
Радиото явно ѝ дойде в повече. Робин все по-често сънуваше кошмари. Отделях много време да я успокоявам. Непрекъснато имах чувството, че я лъжа. Постигнахме споразумение никой от двама ни да не поглежда през прозореца. Някак трябваше да я убедя, че положението е едновременно под контрол и тотално извън контрол.