Взе да спи при мен, в моето легло, докато една сутрин се събудих и не я намерих до себе си. Предната нощ бе споменала, че ѝ се иска нещата да са си както преди. Искала да познава майка си, която никога не бе виждала. Беше смазващо да я слушам да говори така, едва осемгодишна, да ми казва, че животът не е справедлив. Когато се събудих и не я видях до себе си, си казах, че просто е започнала да свиква. С новия начин на живот. Но си мисля, че вероятно Робин бе изгубила нещо от детството си предната нощ, когато е разбрала преди мен сериозността на ситуацията, осъзнала е какво се случва навън.
Том млъква. Гледа към вратата на зимника.
— Намерих я във ваната, Малори. Плаваше. Мъничките ѝ китки бяха прерязани с бръснача, с който ме бе виждала да се бръсна хиляди пъти. Водата беше червена. Кръвта преливаше през ръба на ваната. Кръв по стените. Тя беше дете. Осемгодишно дете. Дали е погледнала навън? Или просто е решила да го направи сама? Никога няма да узная отговора.
Малори протяга ръце към Том и го прегръща.
Но не плаче. Миг по-късно той пристъпва към рафтовете и започва да отмята бройки.
Малори си мисли за Шанън. Тя също загина в банята. Тя също отне собствения си живот.
Когато Том приключва, пита Малори дали е готова да се върнат горе. Докато се протяга към връвта на крушката, забелязва, че Малори гледа петното пръст на стената.
— Откачена работа, а? — казва.
— Аха.
— Гледай да не го позволяваш. Това просто е един от древните страхове. Надделява.
— Моля?
— Страхът от мазето.
Малори кима.
Том дърпа връвта и крушката угасва.
9.
Същества, мисли си Малори. Що за долнопробна дума. Децата са кротки, а бреговете — спокойни. Тя чува как веслата цепят водата. Ритъмът на гребане следва ритъма на сърцето ѝ, докато в един момент внезапно се разминават. Тогава има чувството, че ще умре.
Същества.
Тази дума никога не е била по вкуса на Малори. Някак ѝ стои не на място. Нещата, които я преследват вече четири години, за нея не са същества. Същество е градинският охлюв, бодливото свинче. Но нещата, които дебнат оттатък скритите зад одеяла прозорци и я принуждават да носи превръзка на очите, не са нещо, което унищожител би могъл да изтреби.
„Варварин“ също не става. Варваринът е безразсъден. Скотът също.
В далечината се чува птича песен високо в небето. Веслата режат водата, поклащат се при всяко загребване.
„Бегемот“ е недоказано. Всъщност може да са големи колкото нокът.
Макар да са в началото на пътешествието си по реката, мускулите на Малори вече са изтощени от гребането. Ризата ѝ е подгизнала от пот. Стъпалата ѝ са ледени. Превръзката продължава да я дразни.
„Демон“. „Дявол“. „Мутант“. Може би са всичко това.
Сестра ѝ умря, защото видя едно от тях. Родителите ѝ вероятно са били сполетени от същата съдба.
„Пакостник“ е твърде мило. „Дивак“ — твърде човешко.
Малори хем се страхува от съществата, които евентуално обитават реката, хем в някакъв смисъл е и очарована от тях.
Знаят ли те какво правят? Искат ли да причиняват това, което причиняват?
Точно сега има чувството, че целият свят е мъртъв. Сякаш лодката е последното оазисче живот. Всичко останало се разпръсква ветрилообразно пред стоманения нос, с всяко следващо загребване веслата подритват празно кълбо, отвратително и ненаселено.
Ако не съзнават какво вършат, значи не може да са „злодеи“.
Децата са притихнали вече доста време. От небето долита друга птича песен. Изплясква риба. Малори никога не е виждала тази река. Как изглежда? Дърветата наредени ли са покрай брега? Има ли къщи наблизо?
Това са чудовища, мисли си Малори. Но всъщност знае, че не са просто чудовища. Те са безкрайността.
— Мамо! — внезапно се обажда Момчето.
Грачи хищна птица; гласът ѝ отеква над водата.
— Какво има, Момче?
— Звучи като двигател.
— Моля?
Малори тутакси престава да гребе. Наостря уши.
В далечината, отвъд течението на реката, долита пърпорене на двигател. Малори веднага го разпознава. Шум от приближаваща лодка.
Вместо да изпитва вълнение от предстоящата среща с друго човешко същество по реката, Малори се страхува.
— Лягайте долу и двамата!