— Мислиш ме за луд, нали?
Най-накрая веслото опира в твърда почва. Малори бута, задъхана. Лодката помръдва. Надява се да я е освободила. В следващия миг се блъска в лодката на мъжа, Малори изкрещява.
Пипна те.
Дали ще ги принуди да отворят очи?
— Кой е лудият от двама ни? Я се погледни. Двама души се срещат на реката…
Малори се залюлява напред-назад. Усеща пролука някъде зад лодката, някакво празно пространство.
— … единият гледа небето…
Малори усеща как веслото потъва в земята.
— … другият се опитва да управлява лодка с вързани очи.
Лодката е почти освободена.
— Та е време да се запитам…
— Махай се! — крещи тя.
— … кой тук е откачилият?
Мъжът се кикоти. Смехът му сякаш се извисява в небето, за което той говори. Хрумва ѝ да го попита, на колко разстояние беше, като го видя? Но не го прави.
— Остави ни на мира! — крещи Малори.
Вследствие на боричкането, в лодката се посипват студени пръски речна вода. Момичето изпищява. Малори си казва, попитай мъжа на какво разстояние е бил, когато го е видял. Може би лудостта все още не го е обзела. Може при него процесът да е по-бавен. Може пък да извърши един последен акт на великодушие, преди да изгуби изцяло чувството си за реалност.
Лодката е освободена.
Веднъж Том каза, че навярно за всеки е различно. Каза, че ако човек си е луд поначало, няма накъде повече да откачи. А хората с най-здрав разум откачат най-дълго.
— Отворете си очите, за бога! — крещи онзи. Гласът му е променен. Звучи пиянски, различен. — Престанете да бягате, госпожице. Отворете си очите! — моли се той.
— Не го слушайте! — вика тя. Момчето се притиска до нея, Момичето скимти откъм гърба ѝ. Малори трепери.
— Майка ви е лудата, деца. Махнете превръзките.
Мъжът внезапно започва да вие, да гъргори. Звучи сякаш нещо в гърлото му е умряло. Колко ли остава, докато се обеси с корабното въже или си пъхне главата във въртящата се перка на лодката?
Малори гребе яростно. Превръзката на очите ѝ не е достатъчно стегната.
Това, което е видял, е близо. Това, което е видял, е тук, в реката.
— Не си махайте превръзките! — крещи пак Малори. Гребе покрай лодката му. — Разбрахте ли? Отговорете ми.
— Да! — казва Момчето.
— Да! — казва Момичето.
Мъжът вие пак, но сега гласът му се чува по-отдалеч. Звучи сякаш се опитва да изкрещи, но е забравил как.
Щом лодката изминава още петдесетина метра и звукът от двигателя зад тях почти не се чува, Малори посяга към рамото на Момчето.
— Не се тревожи, мамо — казва Момчето.
После Малори се пресяга назад и напипва ръката на Момичето. Стиска я. После ги пуска и двамата и грабва веслата.
— Суха ли си? — обръща се към Момичето.
— Не — отговаря Момичето.
— Вземи одеялото и се подсуши. Незабавно.
Въздухът пак ухае на чисто. Дърветата. Водата. Бензиновите изпарения остават далече зад тях.
Помниш ли как миришеше къщата?, пита се Малори.
Въпреки ужаса от срещата с мъжа на лодката, тя си спомня. Баятият, задушлив въздух на къщата. Така миришеше още от деня, в който прекрачи прага ѝ. И до края не се проветри.
Малори не мрази мъжа на лодката. Изпитва единствено тъга.
— Справихте се чудесно — казва на децата, цялата разтреперана, докато продължава да гребе по реката.
10.
Малори живее в къщата вече втора седмица. Съквартирантите карат почти изцяло на консерви от зимника, плюс каквото замразено месо е останало във фризера. Всяка сутрин Малори с облекчение установява, че токът все още не е спрял. Радиото вече е единственият източник на новини, но последният останал водещ, Родни Барет, няма нищо ново за казване. Мисълта му прескача от тема на тема. Ядосва се. Псува. Съквартирантите вече са били свидетели как Родни заспива в ефир. Но въпреки всичко, Малори е наясно защо продължават да го слушат. Все едно дали гласът му жужи тихичко като фон, или кънти в целия хол, този човек е последната им връзка с външния свят.
Малори вече има чувството, че се намира в катакомби. Клаустрофобията е неописуема, притиска нея и бебето ѝ.
Но тази вечер съквартирантите са решили да празнуват.
Шестимата са се събрали около трапезата. Освен консерви, тоалетна хартия, батерии, свещи, одеяла и сечива, в зимника има и няколко бутилки ром — приятно допълнение към тревата, донесена от Феликс (който смутено си призна, че очаквал по-„хипарско“ сборище от групичката трезвеници, посрещнала го при пристигането му). Малори, съобразявайки се със състоянието си, е единствената, която не участва в пиенето и пушенето. Но някои настроения са заразителни и докато Родни Барет, за всеобща изненада, пуска приятна фонова музика, Малори успява да се усмихне, от време на време дори се смее, въпреки невъобразимите ужаси, които са се превърнали във всекидневие.