— Ехо?
Съквартирантите притихват, не мърдат.
— Някой да ѝ отговори — казва Малори, като става от пейката пред пианото, за да поеме нещата в свои ръце. Но Том ѝ препречва пътя.
— Да! — провиква се той. — Тук сме. Коя сте вие?
— Олимпия! Казвам се Олимпия! Ще ме пуснете ли да вляза?
Том спира. Изглежда пиян.
— Сама ли сте? — пита.
— Да!
— Очите ви затворени ли са?
— Да, очите ми са затворени. Много съм изплашена. Моля ви, пуснете ме.
Том поглежда към Дон.
— Някой да донесе дръжките за метла — казва Том. Джулс се завтича.
— Не мисля, че можем да си позволим да храним още едно гърло — казва Дон.
— Ти си луд! — парира Феликс. — Отвън има жена…
— Разбирам това, Феликс — тросва се Дон. — Но не можем да подслоним цялата страна.
— Но тази жена е тук сега, в този момент — казва Феликс.
— А ние сме пияни.
— Стига, Дон — казва Том.
— Не ме изкарвай подлец — оправдава се Дон. — Наясно си, също както и аз, точно колко консерви имаме в зимника.
— Ехо? — продължава да вика жената.
— Чакайте! — отвръща ѝ Том.
Том и Дон се гледат изпитателно. Джулс се връща във фоайето. Подава на Том дръжка за метла.
— Правете каквото искате, хора — предава се Дон. — Но скоро ще гладуваме заради това.
Том се обръща към входната врата.
— Всички да си затворят очите.
Малори чува стъпките му по дървеното дюшеме в коридора.
— Олимпия? — вика Том.
— Да!
— Ще отворя вратата. Когато го направя, чуеш ли я да се отваря, влез възможно най-бързо. Разбра ли ме?
— Да!
Малори чува как входната врата се отваря. Настава смут. Представя си как Том издърпва жената, както съквартирантите издърпаха самата нея преди две седмици. После вратата се затваря с трясък.
— Не си отваряй очите! — предупреждава я Том. — Ще проверя пространството около теб. За да сме сигурни, че не се е промъкнал никой друг.
Малори чува как метлата стърже по стените, по пода, по тавана, по самата врата.
— Добре — казва накрая Том. — Може да отворим очи.
Когато Малори го прави, вижда много красива тъмнокоса и пребледняла жена, застанала до Том.
— Благодаря ви — казва новодошлата, останала без дъх.
Том понечва да я пита нещо, но Малори го прекъсва.
— Бременна ли си? — пита тя Олимпия.
Олимпия поглежда към корема си. Трепереща, вдига глава и кима.
— В четвъртия месец съм.
— Това е невероятно — пристъпва към нея Малори. — И аз съм някъде там.
— Мамка му — изсъсква Дон.
— Аз съм ви съседка — казва Олимпия. — Съжалявам, че ви изплаших. Съпругът ми е пилот. Нямам новини от него вече няколко седмици. Сигурно е мъртъв. Чух ви. Чух пианото. Трябваше ми малко време, докато събера смелост да дойда дотук. В друга ситуация щях да донеса мъфини.
Въпреки ужаса, който всички изживяха преди малко, невинността на Олимпия разцепва мрака.
— Добре дошла при нас — казва Том, но Малори долавя в гласа му напрежение и изнемога при мисълта, че ще трябва да се грижат за две бременни жени. — Влизай.
Съпровождат Олимпия до хола. На площадката пред стълбището тя ахва и сочи една снимка на стената.
— О! Този човек тук ли е?
— Не — казва Том. — Вече не. Сигурно го познаваш. Джордж. Собственикът на къщата.
Олимпия кима.
— Да, виждала съм го много пъти.
После съквартирантите се събират в хола. Том настанява Олимпия на дивана. Малори слуша безмълвно, докато Том мрачно разпитва новодошлата за вещи от дома ѝ. Какво има в къщата. Какво е оставила след себе си.
Какво биха могли да използват.
11.
Малори гребе вече три часа, поне така ѝ се струва. Мускулите на ръцете ѝ горят. Студената вода се плиска по дъното на лодката, вълничка по вълничка, с всяко потапяне на веслата.
Преди броени мигове Момичето обяви, че ѝ се пишка. Малори ѝ каза да пишка направо. Урината се смесва с речната вода и топли обувките на Малори. Мислите ѝ отлитат към мъжа в лодката, с когото се разминаха.
Децата, казва си тя, не си свалиха превръзките. Това беше първият човешки глас освен нашите собствени, който някога са чували. Но не го послушаха.
Да, явно ги е обучила добре. Но мисълта не е приятна. Обучение в случая означава да ги държи в такъв страх, че да не посмеят да ѝ се опълчат при никакви обстоятелства. Като малка Малори непрекъснато беше на нож с родителите си. У тях захарта беше забранена. Малори си внасяше контрабандно. Филми на ужасите не се гледаха. Малори се промъкваше на пръсти на долния етаж посред нощ, за да ги гледа по телевизията. Когато родителите ѝ забраниха да спи на дивана в хола, тя си премести там леглото. Това бяха тръпките на детството. Децата на Малори нямаше да ги усетят.