— Том — включва се Дон, — този път не гласуваме за това да изпратим навън човек, който сам иска да излезе. Гласуваме, за да го накараме да излезе насила. Искаш ли това да ти тежи на съвестта?
Том се обръща към Олимпия.
— Олимпия?
— Том — продължава Дон.
— Ти гласува, Дон.
— Не можем да изгоним човек, Том.
Тетрадката е на масата. Отворена. Думите са безупречно изписани.
— Съжалявам, Дон — казва Том.
Дон се обръща към Олимпия с надежда.
Но тя не отговаря. И няма значение. Къщата се е произнесла. Гари става. Взема тетрадката и я прибира в куфарчето. Застава зад облегалката на стола и повдига брадичка. Диша дълбоко. Кима.
— Том — казва Гари, — дали бих могъл да получа някой от шлемовете ти? По съседски.
— Разбира се — отронва Том.
Тогава Том напуска стаята. Връща се с шлем и малко храна. Подава всичко на Гари.
— Значи така се слага? — пита Гари, намествайки каишката на шлема.
— Ужасно е — хленчи Олимпия.
Том помага на Гари да си сложи шлема. После го изпраща до входа. Съквартирантите го следват вкупом.
— Мисля, че къщите нататък по улицата са празни — казва Том. — Доколкото успяхме да преценим с Джулс. Можеш да си избереш някоя от тях.
— Да — нервно се усмихва под превръзката си Гари. — Това сигурно трябва да звучи окуражаващо.
Малори, разпалена отвътре, внимателно наблюдава Гари.
Когато затваря очи, когато всички го правят, чува входната врата да се отваря и после затваря. Между двата звука сякаш долавя стъпките му по ливадата. Когато отваря очите си, Дон го няма във фоайето при останалите. В първия момент тя си помисля, че е тръгнал с Гари. После чува движение в кухнята.
— Дон?
Той изсумтява. Тя знае, че е той.
Промърморва нещо, след което отваря и трясва зад гърба си вратата на зимника.
Поредица от ругатни. Насочени към Малори.
Докато останалите се разпръскват безмълвно, тя осъзнава жестокостта на стореното от тях.
Сякаш Гари е навсякъде навън. Прокуден.
Отлъчен.
Кое е по-лошо, пита се тя. Той да остане в къщата, където можем да го държим под око, или да го прогоним и да не можем да го следим?
38.
Гари ли те преследва?
Звуците откъм гърба им — отдалеч, но все пак чуваеми — не спират.
Опитва се да те стресне. Би могъл да те настигне по всяко време.
Гари.
Това беше преди четири години!
Възможно ли е да е чакал четири години за отмъщение?
— Мамо? — прошепва Момчето.
— Какво има?
Страх я е да чуе онова, което се кани да ѝ каже той.
— Звукът се приближава.
Къде се е крил Гари четири години? Наблюдавал те е. Дебнел е около къщата. Шпионирал е как растат децата. Гледал е как светът става по-студен, по-тъмен, докато един ден не се спусна мъглата — онази мъгла, която ти погрешно прецени, че може да те скрие. Той те видя през нея. През мъглата. Виждал е всичко, което си правила. ВИЖДАЛ те е, Малори. Всичко, което си правила.
— По дяволите! — крещи. — Това не е възможно! — После завърта глава, докато мускулите на врата ѝ се изопнат, и изкрещява: — Остави ни на мира!
Вече гребе по различен начин. Не като в началото на деня. Тогава имаше две силни мишци. И сърце, пращящо от енергия. Четири години, които да ѝ дават тласък.
След всичко, което преживя, отказва да повярва, че е възможно Гари да е зад нея. Това би било ужасно жестока ексцентричност. През всичките тези години отвън да е имало човек. Не същество — човек.
Изречението, онова изречение на Гари, някакви си осем думи, не ѝ дава мира от момента, в който го прочете в зимника. И нима не е вярно? Когато изпука съчка и тя чу звука през усилвателите, които намери с помощта на Виктор, когато проехтяха стъпки на ливадата отвън, от какво се страхуваше най-много тя? Животно? Същество?
Или човек?
Гари. Винаги от Гари.
Би могъл да влезе по всяко време. Би могъл да счупи прозорец. Би могъл да я нападне по пътя ѝ към кладенеца. Защо да чака? Непрестанно да ги следва, все да дебне, без да се решава да атакува.
Той е луд. В класическия смисъл.
— Човек ли е, Момче?
— Не мога да кажа, мамо.
— Някой гребе ли?
— Да. Но е ръце, не с гребла.
— Движат ли се? На едно място ли стоят? Кажи ми повече. Кажи ми всичко, което чуваш.