Колко надалеч чува човек?
Тя знае, че Момчето обича риби. Често му хващаше някоя в реката с помощта на ръждясала въдица, пригодена от стар чадър, намерен в избата. Момчето обичаше да наблюдава скоковете на рибите във ведрото от кладенеца, което тя вкарваше в кухнята. Започна и да ги рисува. Малори си спомня как тогава си помисли, че ще ѝ се наложи да им улови всеки звяр на планетата и да го внесе в къщата, за да знаят децата как изглежда. Какво друго би им харесало, ако имаха шанс да го видят? Какво би си помислило Момичето за лисица? За миеща мечка? Дори колите за тях бяха мит, при положение че ги познаваха само от нескопосаните рисунки на Малори. Багажници на коли, храсти, градини, витрини, сгради, улици, звезди. Да, щеше да ѝ се наложи да им пресъздава целия свят. Но най-доброто, което получиха, бяха рибите. И Момчето ги обожаваше. Вече в реката, на фона на всичките плясъци, тя се притесняваше, че любопитството му може да надделее и да понечи да си махне превръзката.
Колко надалеч чува човек?
Малори иска от децата да се вслушват между дърветата, сред вятъра, край песъчливите брегове, което ги отвежда към цял свят живи същества. Реката е амфитеатър, мисли си Малори, докато гребе.
Но също така е и гроб.
Децата са длъжни да слушат.
Малори не може да се отърси от страха, че от тъмното към тях ще се протегнат ръце, ще сграбчат децата за главите и нарочно ще смъкнат защитните превръзки от очите им.
Задъхана и плувнала в пот, Малори се моли да е възможно човек да намери пътя към своята безопасност само по слух.
4.
Малори шофира. Сестрите използват нейната кола, форд „Фестива“ от 1999 година, защото в резервоара има повече бензин. Намират се на едва пет километра от къщи, но вече има признаци, че нещата са се променили.
— Виж! — сочи ѝ няколко къщи Шанън. — Има одеяла по прозорците.
Малори се старае да следи разговора, но мислите ѝ непрекъснато се връщат към корема ѝ. Медийният взрив около Руския случай я притеснява, но не приема нещата толкова сериозно, колкото звучат в ушите на сестра ѝ. Други в мрежата, също като Малори, са по-скептични. Тя е чела блогове, особено един, наречен „Глупави хора“, където се публикуват снимки на хора, вземащи предпазни мерки, а под снимките — смешни надписи. Докато Шанън ту сочи нещо през прозореца, ту си закрива очите, Малори си мисли за една такава снимка. Показваше жена, която закрива прозорец с одеяло. Текстът под снимката гласеше: „Скъпи, какво ще кажеш да си преместим леглото ей тук?“.
— Представяш ли си? — казва Шанън. Малори кима безмълвно. Извръща се наляво. — Хайде де — продължава сестра ѝ. — Няма как да не признаеш, че става интересно.
Част от Малори се съгласява. Наистина е интересно. По тротоара минават мъж и жена, притиснали вестник до слепоочията си. Някои от шофьорите са насочили огледалата за обратно виждане към тавана. Без да влага емоция, Малори се пита дали това са признаците, че в едно общество има нещо ненаред. И ако е така, какво е то?
— Не разбирам — казва Малори, отчасти в опит да разсее мислите си, отчасти поради възбуден интерес.
— Какво не разбираш?
— Мислят си, че не е безопасно да гледаш навън? Да гледаш изобщо нанякъде?
— Да — кима Шанън. — Точно това си мислят. Нали това ти казвам.
Според Малори Шанън винаги си е падала по драмата.
— Хм, звучи идиотско. Я го виж онзи!
Шанън поглежда в посоката, накъдето сочи Малори. После отвръща глава. Мъж в делови костюм върви с бял бастун за незрящи. Очите му са затворени.
— Никой не го е срам да се държи така — продължава Шанън, забила поглед в обувките си. — Толкова е откачено.
Щом паркират пред дрогерия „Стокъли“, Шанън вдига длан да закрие очите си. На Малори ѝ прави впечатление, после поглежда през паркинга. Останалите правят същото.
— Какво те притеснява, че може да видиш?
— Все още никой не е наясно — отговаря Шанън.
Малори е виждала огромния жълт знак на дрогерията хиляди пъти. Никога не ѝ се е струвал по-враждебен.
Да вървим да го купим тоя тест за бременност, мисли си, докато слиза от колата. Сестрите прекосяват паркинга.