Мамо, в кладенеца падна лист!
Мамо, по-нататък по улицата заръмя, идва към нас!
Мамо, на клона пред прозореца кацна птиче!
Децата дали ще чуят записания глас преди нея? Дано. И когато това се случи, ще е време тя да отвори очи. За да види къде реката се разклонява на четири ръкава. Трябва да избере втория отдясно. Такива указания получи.
И скоро ще трябва да го направи.
Птиците по дърветата чуруликат. Има раздвижване по бреговете. Човек, животно, чудовище. Тя няма представа.
Страхът, който изпитва, притиска тежко душата ѝ.
Птиците в короните на дърветата също започват да гукат.
Тя си миели за къщата. Последната нощ, която прекара със съквартирантите, с всички съквартиранти заедно. Вятърът се блъскаше шумно в прозорците. Наближаваше буря. Голяма буря. Птиците на дърветата го усещат. Или може би знаят нещо друго.
— Не мога да чувам — внезапно казва Момичето. — Птиците, мамо! Много са шумни!
Малори спира да гребе. Мисли си за Виктор.
— Как ви звучат? — пита тя и двете деца.
— Уплашени! — казва Момичето.
— Полудели! — добавя Момчето.
Колкото повече се вслушва към дърветата Малори, толкова по-ужасно звучи.
Колко птици са се събрали? Сякаш цял легион.
Децата дали ще успеят да чуят записа сред цялата тази какофония? Виктор полудя. Животните полудяват.
Тези птици не звучат нормално.
Бавно, слепешката, се извръща в посока на онова, което ги следва.
Очите ти са затворени, мисли си. Точно както бяха затворени всеки път, когато отиваше за вода до кладенеца. Всеки път, когато се опитваше да отидеш с колата, за да набавиш усилватели. Твоите очи бяха затворени, за разлика от очите на Виктор. Какво те притеснява? Нима не си била в непосредствена близост и преди? Нима не си била толкова близо до някого, че да имаш чувството, че го подушваш?
Така е.
Въобразяваш си подробности, мисли си. Създала си си представа как изглеждат съществата и им приписваш различни особености на тялото и форма, каквато не ти е известна. Черти на лице, което може би изобщо няма лице.
В съзнанието ѝ съществата се придвижват из безпределни, открити полета. Стоят пред прозорците на някогашни домове и гледат с любопитство към стъклата. Изучават. Вглеждат се. Наблюдават. Правят единственото нещо, което на Малори не ѝ е позволено.
Гледат.
Дали виждат, че цветята в градината са красиви? Дали разбират накъде тече реката? Дали?
— Мамо — казва Момчето.
— Какво?
— Този шум, мамо. Звучи сякаш някой говори.
Тя си мисли за човека на лодката. Мисли си за Гари. Дори сега, далеч от дома, си мисли за Гари.
Опитва се да попита Момчето какво има предвид, но гласовете на птиците се извисяват в гротескна вълна, едва ли не симфонични, пищящи.
Сякаш са толкова много, че дърветата няма да успеят да ги удържат. Сякаш покриват цялото небе.
Звучат като полудели. Звучат като полудели. О, боже, звучат като полудели.
Малори пак извръща глава през рамо, въпреки че не може да види. Момчето е чуло глас. Птиците са полудели. Кой ги преследва?
Но вече няма усещането, че нещо ги преследва. По-скоро като че ли ги е хванало.
— Глас е! — крещи Момчето, сякаш събудено от сън, надвиква невъзможния шум навън.
Малори е сигурна. Птиците са видели нещо долу.
Хоровата птича песен набъбва и набира мощ, преди да улегне, усуквайки се, за да последва мощна експлозия от звуци. Малори го чува, сякаш с вътре в самия облак птици. Сякаш е заключена в птичарник с хиляда пощурели птички. Сякаш всички са вкарани в една огромна клетка. Картонена кутия. Кутия за птици. Която завинаги блокира слънцето от погледа им.
Какво е това? Какво е това? Какво е това?
Легион.
Откъде се появи? Откъде се появи? Откъде се появи?
Легион.
Птиците пищят. И шумът, който вдигат, не е песен.
Момичето изпищява.
— Нещо ме удари, мамо! Нещо падна!
Малори също е ударена. Има чувството, че внезапно заваля.
Струва им се невъзможно, но глъчката на птиците се усилва. Крясъците им са оглушителни, стържещи. Малори си е покрила ушите. Подвиква на децата да направят същото. Нещо се стоварва тежко върху раненото ѝ рамо и тя изскимтява, потръпва от болка.