Стиска превръзката на очите си като обезумяла, започва да опипва лодката, за да намери какво я е ударило.
Момичето пищи пак.
— Мамо!
Но Малори го напипва. Между палеца и показалеца ѝ има не капка кръв, а прекършеното телце на птиче. Тя обхожда с пръсти крехкото крилце.
Сега вече е наясно.
В небето над главите им, където е забранено да се гледа, се води птича война. Птиците се избиват една друга.
— Покрийте си главите! Дръжте здраво превръзките на очите си!
После те прииждат като вълна, с помитаща сила. От небето се изсипват перести тела. Реката се разплисква под тежестта на хиляди птици, които падат в нея. Удрят лодката. Стрелкат се стремително надолу. Малори е ударена. Удрят я в главата, в ръката. Пак я удрят. И пак.
От бузите ѝ се стича птича кръв, тя усеща вкуса ѝ.
Усещаш и мириса. Смърт. Умиране. Разпад. Небето се срива, небето умира, небето е мъртво.
Малори вика към децата, но Момчето вече говори, опитва се да ѝ каже нещо.
— Ривърбридж — казва той. — „Шилингам“ 273… казвам се…
— Какво?
Малори се навежда напред. Притиска устните на Момчето силно до ухото си.
— Ривърбридж — казва той. — „Шилингам“ 273. Казвам се Том.
Малори сяда изправена, ранена, стиснала превръзката на очите си.
Казвам се Том.
Птиците я удрят. Блъскат се в лодката. Но тя не мисли за тях.
Мисли за Том.
Здравейте! Обаждам се от Ривърбридж. „Шилингам“ 273. Казвам се Том. Сигурно си представяте какво облекчение изпитвам да се свържа с телефонния ви секретар. Това означава, че все още имате ток. Така че…
Малори започва да клати глава.
не не не не не не не не не не не
НЕ!
Момчето го чу преди нея. Гласът на Том. Записан и пуснат да се върти. Задействане при движение. За нея. За Малори. Ако някога реши да тръгне по реката. Когато и да настъпи този ден. Том, скъпият Том, е говорил тук през всичките тези четири години. В опит да установи контакт. В опит да достигне до някого. В опит да изгради мост между техния живот в къщата и един по-добър живот, някъде другаде.
Използвали са гласа му, защото са знаели, че ще го разпознаеш. Това е, Малори.
Това е моментът, в който трябва да отвориш очи.
Колко е зелена тревата? Какви са багрите на листата? Колко е червена кръвта на птиците, която тече в реката под нея?
— Мамо! — вика Момчето.
Мама трябва да отвори очи, иска ѝ се да му каже тя. Мама трябва да погледне.
Но птиците са полудели.
— Мамо! — повтаря Момчето.
Тя отговаря. Едва разпознава собствения си глас.
— Какво има, Момче?
— Има нещо тук при нас, мамо. Съвсем близо.
Лодката спира.
Нещо я е спряло.
Тя чува как нещо се движи в реката край тях.
Не е животно, мисли си. Не е Гари. А е съществото, от което се криеше в продължение на четири години. Онова, което не ти позволява да погледнеш навън.
Малори се подготвя.
Има нещо във водата, вляво. На сантиметри от ръката ѝ.
Птиците горе сякаш се отдалечават. Надигат се във френетична вълна към небесните висини.
Тя усеща присъствието на нещо до себе си.
Птиците утихват. Утихват. Изчезват. Издигат се. Няма ги. Гласът на Том повтаря записаните думи отново и отново. Реката тече около лодката.
Малори изкрещява, когато усеща нещо да дръпва превръзката от очите ѝ.
Застива неподвижна.
Превръзката се озовава на два сантиметра от затворените ѝ очи.
Чува ли? Дишане? Това ли чува тя? Това ли чува?
Том, мисли си, Том оставя съобщение.
Гласът му отеква над реката. Изпълнен с надежда. Жизнен.
Том. Ще трябва да отворя очи. Говори ми. Моля те. Кажи ми какво да правя. Том, ще трябва да отворя очи.
Гласът му идва някъде отпред. Като слънцето е — единствената светлина в непрогледния мрак.
Превръзката е издърпана на още два сантиметра пред лицето ѝ. Възелът се впива в тила ѝ.
Том, ще трябва да отворя очи.
И така…
42.
… тя ги отваря.
Малори сяда изправена в леглото и се вкопчва в корема си, преди да осъзнае, че от известно време вие. Леглото е подгизнало от пот.
В стаята ѝ се втурват двама души. Всичко е толкова нереално
(Наистина ли ще имам бебе? Бебе? През цялото време съм била бременна?)
и толкова стряскащо
(Къде е Шанън? Къде е майка?),
че в първия момент не ги разпознава като Феликс и Джулс.