— Мамка му! — изругава Феликс. — Олимпия вече е горе. От около два часа.
Горе ли?, мисли си Малори. Къде горе?
Мъжете я подхващат внимателно и ѝ помагат да седне на ръба на леглото.
— Готова ли си да го направиш? — пита с безпокойство Джулс.
Малори само го поглежда, челото ѝ се сбръчква, лицето ѝ е едновременно розово и бледо.
— Спях — отговаря. — Просто бях… къде горе, Феликс?
— Готова е — насилва се да се усмихне Джулс в опит да я успокои. Изглеждаш чудесно, Малори. Изглеждаш готова.
Понечва да повтори въпроса си:
— Къде…?
Но Феликс ѝ казва, преди да е довършила.
— Ще го направим на тавана. Според Том е най-сигурното място в къщата. Ако се случи нещо. Но няма да се случи нищо. Олимпия вече е там. От два часа. Том и Черил са при нея. Не се тревожи, Малори. Ще направим всичко по силите си.
Малори не отговаря. Усещането за нещо вътре в нея, което трябва да излезе, е най-ужасяващото и невероятното, което някога е изпитвала. Мъжете я подхващат, по един от всяка страна, и я съпровождат, за да излезе от стаята, да мине през прага и да се отправи по коридора към задната част на къщата. Стълбата към тавана е изтеглена и докато двамата я закрепват да не мърда, Малори вижда одеялата, които покриват прозореца в дъното на коридора. Пита се кое време е. Дали е следващата нощ. Или седмица по-късно.
Наистина ли ще родя бебето си? Сега?
Феликс и Джулс ѝ помагат да изкачи старите дървени стъпала. Чува Олимпия горе. И внимателния глас на Том, който казва неща като дишай, всичко ще е наред, справяш се чудесно.
— В крайна сметка пък може да не е толкова различно — казва тя (слава богу, мъжете ѝ помагат да се качи по скърцащите стъпала). — Може би пък няма да е толкова различно, отколкото се надявах.
Тук горе има повече простор, отколкото си е представяла. Помещението е осветено от една свещ. Олимпия лежи върху хавлиена кърпа на пода. До нея е Черил. Коленете на Олимпия са свити, от кръста надолу я покрива тънък чаршаф. Джулс помага на Малори да заеме мястото си на другата хавлия. Том идва да я посрещне.
— О, Малори! — казва Олимпия. Останала е без дъх и само една част от нея възкликва, останалото продължава енергично да изпълнява указанията и да се гърчи. — Толкова се радвам, че си тук!
Замаяната Малори не може да преодолее чувството, че продължава да сънува, докато в един момент не поглежда над покритите си колене и не вижда Олимпия в същата поза — същинско отражение.
— Откога си тук, Олимпия?
— Не знам. От цяла вечност сякаш!
Феликс говори кротко на Олимпия, пита я от какво има нужда. После се отправя на долния етаж да ѝ го донесе. Том напомня на Черил да поддържа хигиена. Всичко ще е наред, уверява ги, стига да спазват хигиена. Използват чисти чаршафи и кърпи. Антисептичен препарат от къщата на Том. Две кофи вода от кладенеца.
Том изглежда спокоен, но Малори знае, че не е.
— Малори? — пита Том.
— Да?
— Какво да ти донеса?
— Може би малко вода. И пусни музика, Том.
— Музика ли?
— Да. Нещо приятно и тихичко, нали разбираш, например… — Нещо, което да потуши звука на тялото ми върху дървения под на тавана — … флейта. Онази касетка.
— Добре — казва Том. — Ще я потърся.
Той тръгва, минава покрай Малори, за да стигне до стълбата зад гърба ѝ. Малори насочва вниманието си към Олимпия. Все още ѝ е трудно да се отърси от мъглявината на съня. На хартиена салфетка на няма и две педи от нея има оставен малък нож за месо. Черил тъкмо го е измила.
— Боже! — внезапно изкрещява Олимпия и Феликс коленичи, за да я стисне за ръката.
Малори гледа.
Тези хора, мисли си, човек, който би откликнал на обява като онази във вестника. Тези хора са оцеляващи.
За кратко я обзема покой. Знае, че е временно. Съквартирантите нахлуват в мислите ѝ, лицата им, един по един. Към всеки от тях изпитва нещо като любов.
Господи, мисли си, бяхме толкова смели.
— Боже! — внезапно изкрещява Олимпия. Черил веднага се отзовава.
Веднъж, когато Том се беше качил тук горе, за да търси тиксо, Малори наблюдаваше от долната площадка на стълбите. Но лично не бе стъпвала тук. Сега, задъхана тежко, поглежда към завесата, която скрива едничкия прозорец, и по тялото ѝ пробягва тръпка. Дори таванът е защитен. Дори стая, която никога не са използвали, има нужда от одеяло. Очите ѝ отскачат към дървената рамка на прозореца, после към ламперията на стените, към кутиите с вещите на Джордж. Очите ѝ продължават към висока купчина одеяла. Кутия с пластмасови неща. Стари книги. Стари дрехи.