Някой стои до старите дрехи. Дон.
Малори усеща контракция.
Том се връща с чаша вода и касетофончето.
— Ето, Малори — намерих я.
От говорителите се откъсва пращящ звук на цигулки. На Малори ѝ се струва съвършен.
— Благодаря — казва тя.
Лицето на Том изглежда много уморено. Очите му са отворени само частично и подпухнали. Сякаш е спал по-малко от час.
Малори усеща толкова силна контракция, че в първия момент ѝ се струва нереална. Все едно върху кръста ѝ е щракнал мечи капан.
Зад нея се чуват гласове. Откъм долния етаж. Черил. Джулс. Не може точно да определи кой е при тях на тавана и кой — долу.
— О, боже! — крещи Олимпия.
Том е до нея. Феликс се връща при Малори.
— Ще се справиш — вика Малори на Олимпия.
В същото време навън трещи гръмотевица. Дъждът плющи здраво по покрива. Някак си това е точният звук, който Малори е търсила. Светът навън хармонира с вътрешното ѝ състояние. Вихърно. Заплашително. Отвратително. Съквартирантите изплуват от сенките, после се скриват обратно. Том изглежда притеснен. Олимпия диша тежко, задъхана. Стъпалата скърцат. Някой се качва. Пак Джулс. Том му казва, че Олимпия е по-напред от Малори. Навън изтрещява мълния. Блясва светкавицата, Малори вижда Дон спокоен, мрачен, очите му — хлътнали над тъмни кръгове.
Нещо мощно и непоносимо болезнено се впива в кръста на Малори. Сякаш тялото ѝ си действа самичко, отхвърля желанието за покой. Тя изпищява и Черил оставя Олимпия, за да провери какво става с Малори. Малори изобщо не е разбрала, че Черил все още е на тавана.
— Това е ужасно — изсъсква Олимпия.
Малори си мисли как жените уеднаквяват цикъла си — жени, чиито тела са в хармония. Въпреки всичките приказки за това коя ще е първа, нито тя, нито Олимпия бяха помисляли дори на шега, че двете могат да започнат да раждат по едно и също време.
О, колко ѝ се щеше на Малори да роди нормално! Пореден гръм.
Тук горе става по-тъмно. Том носи втора свещ, пали я и я оставя отляво на Малори. На светлината на трептящия пламък тя вижда Феликс и Черил, но Олимпия едва различава. Нейното тяло и лице са погълнати от дебели сенки.
Някой зад нея слиза по стълбите. Дали е Дон? Не иска да извърта врат. Том минава пред свещта и излиза от обсега ѝ. После Феликс, струва ѝ се, после Черил. Силуетите се местят от нея към Олимпия като призраци.
Дъждът барабани още по-силно по покрива. Долу се чува силен шум, настава внезапна суматоха. Малори не е сигурна, но като че ли някой крещи. Дали умореното ѝ съзнание не поражда слухови халюцинации? Кой се кара?
Звучи като свада.
Не може да мисли за това в момента. Няма да мисли.
— Малори?
Изпищява, щом лицето на Черил неочаквано изплува пред нея.
— Стисни ми ръката. Ако трябва, счупи я.
Малори иска да каже, Донесете повече свещи. Доведете ми доктор. Помогнете ми да родя.
Но отговаря със стон.
Раждането е започнало. Вече не е въпросът кога.
Сега дали ще гледам на нещата по различен начин? Гледах на всичко през призмата на това бебе. Така възприемах къщата. Съквартирантите. Света. Така видях новините, когато започна всичко, и така го видях, когато всичко свърши. Чувствах се скована от ужас, параноична, гневна, какво ли още не. Когато тялото ми възвърне формата, в която беше преди, докато ходех свободно из улиците, дали ще гледам различно на нещата?
Как ще изглежда Том? Как ще звучат идеите му?
— Малори! — крещи Олимпия в тъмнината. — Май няма да се справя!
Черил успокоява Олимпия, че ще се справи, че почти се е справила.
— Какво става долу? — внезапно пита Малори.
Дон е долу. Тя го чува как вика, Джулс също вика. Да, Дон и Джулс се карат в коридора под тавана. Том с тях ли е? А Феликс? Не. Феликс изплува от тъмното и я хваща за ръката.
— Добре ли си, Малори?
— Не — отговаря тя. — Какво става долу?
Той се замисля, преди да отговори.
— Не съм сигурен. Но в момента си имаш по-големи грижи от това, че някой е нарушил личния периметър на друг.
— Дон ли? — пита тя.
— Не се тревожи, Малори.
Дъждът се усилва. Сякаш всяка капка има своя тежест, която се чува.
Малори вдига главата си и вижда очите на Олимпия, вперени в нея от тъмното.
В този момент на Малори ѝ се счува друг звук.
Отвъд дъжда, отвъд караницата и суматохата долу, Малори чува нещо. По-приятно от цигулките.
Какво е това?
— О, мамка му! — ругае Олимпия. — Спрете го!
На Малори ѝ е все по-трудно да диша. Сякаш бебето прекъсва притока ѝ на кислород. Сякаш се катери нагоре по гърлото ѝ.