Том е тук. До нея.
— Съжалявам, Малори.
Тя се обръща към него. Лицето, което вижда, изражението на това лице, е нещо, което ще си спомня години след тази сутрин.
— За какво съжаляваш, Том? За начина, по който се случват нещата ли?
В очите на Том има тъга. Кима и знак на потвърждение. И двамата знаят, че няма причина да се извиняват, но и двамата са наясно, че никоя жена не би трябвало да ражда в схлупената таванска стаичка на една къща, която нарича дом само защото не може да я напусне.
— Знаеш ли какво си мисля? — казва тихо, като посяга да я хване за ръката. — Мисля, че ще бъдеш чудесна майка. Мисля, че ще се грижиш за детето си толкова добре, че няма да има значение дали светът ще продължи да живее по този начин, или не.
Малори има чувството, че ръждиви клещи са се вкопчили в бебето ѝ и го дърпат да излезе. Сенките над главата ѝ се удължават.
— Том — промълвява. — Какво става долу?
— Дон е разстроен. Това е всичко.
Тя иска да поговорят повече по въпроса. Вече не се ядосва на Дон. Притеснява се за него. От всички съквартиранти, той пострада най-зле от новия свят. Загубен е в него. В очите му има нещо по-пусто от безнадеждността. Малори иска да каже на Том, че обича Дон, че всички го обичат, че той просто се нуждае от помощ. Но болката е единственото и само единственото, за което може да мисли в момента. И думите внезапно стават невъзможни. Свадата долу сега ѝ звучи като шега. Все едно някой се майтапи с нея. Сякаш къщата ѝ казва, Виждаш ли? Прояви малко чувство за хумор, въпреки нечовешката болка, която се е вкопчила в таванската стая.
Малори познава изтощението и глада. Физическата болка и жестоката умствена умора. Но със състоянието, в което се намира в момента, не се бе сблъсквала никога. Тя не само има право да не обръща внимание на кавгата между съквартирантите си, но едва ли не заслужава всички да се махнат от къщата и да стоят на двора със затворени очи, докато телата на Малори и на Олимпия си свършат работата.
Том се изправя.
— Веднага се връщам. Искаш ли още вода?
Малори клати глава и връща поглед върху сенките и чаршафа, зад който се разиграва битката на Олимпия.
— Започна се! — крещи Олимпия като обезумяла. — Раждам.
Толкова много звуци. Гласовете долу, гласовете на тавана (откъм сенките, откъм лицата, изплували между сенките), стъпалата на стълбата, скърцащи при всяко слизане или качване на съквартирант, решил да нагледа ситуацията тук горе, и после стъпките на онзи (тя осъзнава, че има проблем, но в момента просто не я интересува), който крачи на долния етаж. Дъждът вали, но има и нещо друго. Друг звук. Може би инструмент. Най-високите клавиши на пианото в трапезарията.
Изведнъж, странно, Малори усеща как я залива нова вълна покой. Въпреки хилядата остриета, които пронизват дробовете, шията и гърдите ѝ, тя разбира, че няма значение какво прави, няма значение какво се случва — бебето ѝ излиза. Единственото, което има значение, е в какъв свят ще го роди? Олимпия е права. Случва се. Бебето се ражда, бебето почти се е родило. И то винаги е било част от новия свят.
То познава безпокойството, страха, параноята. То се тревожеше, когато Том и Джулс отидоха да търсят кучета. Изпита болезнено облекчение, когато се върнаха. Беше уплашено от промяната в Дон. От промяната в къщата. Докато къщата се превръщаше от убежище на надеждата в кълбо от нерви. Сърцето му се сви, когато прочетох обявата, довела ме тук, също както помръкна и докато четях тетрадката в зимника.
При думата „зимник“ Малори чува гласа на Дон откъм долния етаж.
Той крещи.
Но това, което я тревожи повече, е отвъд гласа му.
— Чуваш ли този звук, Олимпия?
— Моля? — простенва Олимпия. Сякаш някой е надупчил гърлото ѝ с телбод.
— Звукът. Звучи като…
— Дъждът е — казва Олимпия.
— Не, не това. Друго е. Звучи сякаш вече сме родили бебетата.
— Какво?
На Малори ѝ звучи като бебе. Нещо подобно, отвъд съквартирантите край долната площадка на стълбата. Може да идва дори от първия етаж, от хола, или дори…
Може би дори отвън.
Но какво означава това? Какво се случва? Някой плаче на верандата?
Невъзможно. Нещо друго е.
Но е живо.
Блясва светкавица. За миг таванът е ярко осветен, като в кошмар. Одеялата, които покриват прозорците, остават фиксирали в съзнанието на Малори дълго след отминаването на гръмотевицата. В същия момент Олимпия изпищява и Малори със затворени очи вижда в съзнанието си лицето на приятелката си, смразено от ужас. Но вниманието ѝ пак е приковано към невъзможното напрежение в кръста ѝ. Сякаш Олимпия надава вой вместо нея. Всеки път, когато Малори усеща ужасния нож, пронизващ я отстрани, Олимпия изридава.