Самата Малори вие ли за приятелката си?
Касетката замлъкна. Както и суматохата долу.
Дори дъждът стихва.
По-слабите звуци на тавана сега се чуват повече. Малори се вслушва в дишането си. Стъпките на съквартирантите, които им помагат, са отчетливи.
Появяват се фигури. После изчезват. Ето го Том (сигурна е). Ето го Феликс (така ѝ се струва).
Джулс застава край Олимпия.
Светът ли се отдръпва? Или аз се отнасям все по-навътре в болката?
Пак чува същия шум. Като невръстно дете на прага. Нещо младо и живо, което се качва към тавана. Само че сега е по-отчетливо. Само че сега не се бори да надвие свадата, и музиката, и дъжда.
Да, сега е по-изразено, по-отчетливо. Докато Том крачи през тавана, тя долавя този звук между стъпките му. Обувката му докосва дюшемето, после се отлепя и под него проехтява този млад и свеж звук.
И тогава, съвсем ясно, Малори го разпознава.
Птиците. О, боже. Птиците.
Блъскането на картонената кутия във фасадата на къщата и нежното меко писукане на птиците.
— Има нещо пред къщата — казва.
Отначало тихо.
Черил е на няколко крачки от нея.
— Има нещо пред къщата! — изкрещява.
Джулс вдига поглед иззад рамото на Олимпия.
Отдолу се разнася силен трясък. Феликс крещи. Джулс прелита покрай Малори. Обувките му пробягват бързо и шумно по стълбата зад гърба ѝ.
Малори се оглежда като обезумяла за Том. Той не е тук. Долу е.
— Олимпия — казва Малори повече на себе си. — Останахме сами!
Олимпия не отвръща.
Малори се опитва да не слуша, но не може да се абстрахира от глъчката. Сякаш всички са се събрали в хола. Във всеки случай са на първия етаж. Крещят. Какво каза Джулс току-що — „недей“ ли?
С нарастването на суматохата, нараства и болката в кръста на Малори.
Тя, с гръб към стълбите, изпружва врат. Иска да разбере какво става. Иска да им извика да престанат. На тавана има две бременни жени, които се нуждаят от помощта ви. Моля ви, престанете.
В полусвяст, Малори оставя брадичката си да клюмне към гърдите. Затваря очи. Има чувството, че ако за миг изгуби концентрация, ще припадне. Или дори по-лошо.
Дъждът се завръща. Малори отваря очи. Вижда Олимпия с повдигната към тавана глава. Вените по врата ѝ са изхвръкнали. Малори бавно оглежда помещението. В непосредствена близост до Олимпия има кашони. После се пада прозорецът. Още кашони. Стари книги. Стари дрехи.
Светкавица озарява стаята. Малори затваря очи. Във вътрешната си тъмнина вижда запечатаната картина на стените в помещението.
Прозорецът. Кутиите.
И един човек — там, където завари Дон на влизане.
Невъзможно, мисли си.
Но е там.
И преди да е отворила напълно очи, съзнава ясно кой е — кой е с нея в таванската стая.
— Гари — казва Малори, а в главата ѝ се блъскат хиляди мисли. — Крил си се в зимника.
Мисли си за ръмженето на Виктор към вратата на зимника. Мисли си за Дон, който спеше там.
Докато Малори гледа Гари в очите, свадата долу ескалира. Джулс е пресипнал. Дон е разярен. По гълчавата може да съди, че си разменят удари.
Гари излиза от сенките. Приближава се към нея.
Когато затворихме очи и Том отвори вратата, мисли си тя и е сигурна, че е права, Дон го е завел навътре в къщата.
— Какво правиш тук? — внезапно изстрелва Олимпия. Гари не я поглежда. Само върви към Малори.
— Не ме доближавай! — крещи Малори. Той коленичи край нея.
— Ти — казва. — Толкова си уязвима в сегашното си състояние. Човек би си помислил, че е логично да изпитваш повече съчувствие, а не да изпращаш някого в свят като този.
Пак светкавица.
— Том! Джулс!
Бебето ѝ още не е излязло. Но моментът наближава.
— Недей да викаш — казва Гари. — Не съм ядосан.
— Моля те, остави ме. Моля те, остави ни.
Гари се смее.
— Само го повтаряш! Непрекъснато искаш да си вървя. — Навън изтрещява гръм. Съквартирантите стават още по-шумни.
Никога не си си тръгвал — казва Малори, всяка дума сякаш отронва камък от гръдта ѝ.
— Така е, не съм.
Очите на Малори плувват в сълзи.
— Дон прояви сърце да ми подаде ръка и беше достатъчно прозорлив, за да предвиди, че може да ме изгоните.
Дон, мисли си тя, какво си направил?
Гари се навежда по-напред.
— Имаш ли нещо против да ти разкажа една история, докато вършиш това?