О, боже, мисли си Малори. Те ще умрат долу.
Бебето я побърква.
Гари продължава да ѝ шепне в ухото.
— Това, което чуваш долу — именно това имах предвид, Малори. Мислят си, че са длъжни да полудеят. Но не е така. Прекарах месеци навън. Наблюдавах ги седмици наред.
— Невъзможно — казва Малори. Не е ясно дали го казва на Гари, дали има предвид шума долу, или пък болката, която ѝ се струва, че никога няма да отмине.
— Първия път, когато видях същество, си помислих, че съм откачил. — Гари се смее нервно. — Но не бях. И когато постепенно осъзнах, че все още съм с всичкия си, започнах да разбирам какво се случва. С приятелите ми. Със семейството ми. С всички.
— Не искам да слушам повече! — пищи Малори. Има чувството, че ще се разцепи през средата. Стана грешка, мисли си. Бебето, което се опитва да излезе от нея, е твърде голямо и ще я раздере.
Момче е сякаш.
— Знаеш ли какво?
— Престани!
— Знаеш ли?
— Не! Не! Не!
Олимпия вие, небето вие, кучетата на долния етаж вият. Малори е сигурна, че различава гласа на Джулс. Чува го как тича долу. Чува го как се опитва да раздере нещо в банята.
— Може би съм неуязвим, Малори. Или просто съм осъзнат.
Иде ѝ да каже, Осъзнаваш ли колко много би могъл да ни помогнеш? Даваш ли си сметка колко по-безопасно можехме да живеем?
Но Гари е луд.
И вероятно винаги е бил луд.
Дон свали одеялата.
Гари коленичи край него в трапезарията.
Гари му говори иззад паното в избата.
Гари — демонът на крехкото рамо на Дон.
Някой блъска здраво по вратата на тавана.
— ПУСНЕТЕ МЕ!
Феликс е, казва си Малори. Или Дон.
— БОЖЕ МИЛИ, ПУСНЕТЕ МЕ!
Но не е никой от двамата.
Том е.
— Отвори му вратата! — крещи Малори на Гари.
— Сигурна ли си, че искаш да го направя? На мен не ми звучи много безопасно.
— Моля те моля те моля те! Пусни го!
Том е, о, боже, Том е, Том е, о, боже, Том е.
Тя напъва здраво. О, боже, напъва толкова здраво.
— Дишай — казва ѝ Гари. — Дишай. Малко остава.
— Моля те! — крещи Малори. — Моля те!
— ПУСНЕТЕ МЕ! ПУСНЕТЕ МЕ ВЪТРЕ!
Олимпия също крещи.
— Отворете вратата! Том е!
Лудостта от долния етаж чука на вратата.
Том.
Том полудя. Том видя едно от съществата.
Том полудя.
Чу ли го? Чу ли му гласа? Това беше звукът, който произвежда. Така звучи без разума си, без красивия си ум.
Гари става и прекосява таванската стая. Дъждът барабани по покрива. И тогава чукането по капака спира.
Малори поглежда към Олимпия в другия край на стаята.
Черната коса на Олимпия чезне в сенките. Очите ѝ сияят отвътре.
— Почти… сме… готови — проронва тя.
Детето на Олимпия излиза. На светлината на свещта Малори го вижда да се подава.
Инстинктивно посяга нататък, макар че е чак в другия край на пода.
— Олимпия! Не забравяй да покриеш очите на детето си. Не забравяй да…
Вратата на стаята се отваря с гръм и трясък. Ключалката е счупена.
Малори изкрещява, но единственото, което чува, е собственото си сърце, по-силно от всичко в новия свят.
После замлъква.
Гари става и пристъпва към прозореца. Зад нея се чуват тежки стъпки. Бебето на Малори е на път.
Стъпалата стенат.
— Кой е? — пищи Малори. — Кой е? Всички добре ли са? Том ли е? Кой е?
Някой, когото тя не вижда, е изкачил стъпалата и е на тавана при тях.
Малори, с гръб към стълбите, гледа как изражението на Олимпия се променя от болка към благоговение.
Олимпия, мисли си. Не гледай. Бяхме толкова добри. Толкова смели. Не гледай. Просто посегни към детето си. Щом излезе цялото, покрий му очите. Скрий ги. И своите скрий. Не гледай, Олимпия. Не гледай.
Но тя разбира, че е твърде късно за приятелката ѝ.
Олимпия се навежда напред. Очите ѝ се ококорват, устата ѝ зяпва. Лицето ѝ се превръща в три съвършени кръга. За момент Малори вижда как чертите ѝ се изкривяват, после засилват.
— Красив си — казва Олимпия усмихната. Усмивката ѝ е прекършена, крива. — Не си никак лош. Искаш ли да видиш бебето ми? Искаш ли?
Детето, детето, мисли си Малори, детето е все още в нея, а тя полудя. О, боже, Олимпия полудя, о, боже, съществото е зад мен и съществото е зад детето ми.
Малори затваря очи.
Докато го прави, образът на Гари остава, все така стои в периферията на светлото петно от пламъка на свещта. Но не изглежда толкова сигурен, колкото заявяваше предварително. Прилича на изплашено дете.