— Олимпия — казва Малори. — Трябва да покриеш очите на детето. Трябва да се протегнеш надолу. Към бебето си.
Малори не вижда изражението на приятелката си. Но гласът на Олимпия разкрива претърпяната промяна.
— Какво? Ти ще ми казваш как да си гледам детето? Що за кучка си ти? Що за…?
Думите на Олимпия се смесват в гърлено ръмжене.
Докачливостта на лудостта.
Болезнените, опасни думи на Гари.
Олимпия вие.
Бебето на Малори се подава. Тя напъва.
Със сила, която не подозираше, че притежава, Малори се придърпва напред на кърпата. Иска детето на Олимпия. Ще го защити.
После, сред цялата болка и лудост, Малори чува първото проплакване на бебето на Олимпия.
Затвори му очите.
Тогава най-после бебето на Малори също излиза и ръката ѝ е там, за да затвори очите и неговите очи. Главичката му е толкова мекичка и тя е убедена, че навреме го е хванала.
— Ела тук — прилепва го за гърдите си. — Ела при мен и затвори очи.
Гари се смее нервно от другия край на стаята.
— Невероятно — казва той.
Малори опипва за ножа. Намира го и прерязва собствената си пъпна връв. После отрязва две ивици от кървавата кърпа под себе си. Опипва да провери пола му и установява, че е момче, а няма на кого да каже. Няма сестра. Няма майка. Няма баща. Няма акушерка. Няма Том. Притиска го здраво до гърдите си.
Бавно връзва ивица от кърпата около очите му.
Колко е важно да види лицето на майка си, когато идва на този свят?
Чува как съществото зад нея помръдва.
— Бебето — казва Олимпия с дрезгав глас. Звучи така, сякаш говори по-възрастна жена. — Моето бебе — изграчва.
Малори се плъзва напред. Мускулите на тялото ѝ се съпротивляват. Протяга се към детето на Олимпия.
— Ето — казва, без да гледа. — Хайде, Олимпия, позволи ми да го взема. Нека го видя.
Олимпия изсумтява.
— Защо да ти позволявам? Защо ти е детето ми? Ти луда ли си?
— Не, просто искам да го видя.
Очите на Малори още са затворени. На тавана е тихо. Дъждът почуква тихичко по покрива. Малори се придвижва още напред, плъзва се върху кървавата хавлия.
— Може ли? Може ли просто да я видя? Момиче е, нали? Не беше ли права за това?
Малори чува нещо толкова поразително, че спира насред пода.
Олимпия гризе нещо. Малори знае, че е пъпната връв.
Стомахът ѝ се преобръща. Държи очите си затворени. Всеки момент ще повърне.
— Може ли да я видя? — успява да пророни Малори.
— Тук. Тук! — казва Олимпия. — Виж я. Виж я.
Накрая ръцете на Малори са върху бебето на Олимпия. Момиче е.
Олимпия става. Сякаш стъпва в дъждовна локва. Малори знае, че локвата е от кръв. Плацента, пот и кръв.
— Благодаря — прошепва Малори. — Благодаря ти, Олимпия.
Това действие, подаването на детето ѝ, Малори няма да забрави никога. Моментът, в който Олимпия направи каквото трябваше за детето си, въпреки че бе загубила разсъдъка си.
Малори връзва втората ивица хавлиена кърпа около очите на бебето. Олимпия се тътри към скрития зад одеяло прозорец. Където стои Гари. Съществото чака зад Малори, неподвижно е.
Малори грабва двете бебета, слага върху очите им окървавените си пръсти като допълнителна защита. И двете бебета плачат.
И внезапно Олимпия се боричка с нещо, избутва нещо.
В следващия момент се катери.
— Олимпия?
Явно е намислила нещо.
— Олимпия? Какво правиш, Олимпия? Гари, спри я. Моля те, Гари.
Думите ѝ са безполезни. Гари е най-лудият от всички.
— Излизам навън, господине — казва Олимпия на Гари, който сигурно е наблизо. — Достатъчно дълго бях вътре.
— Олимпия, спри.
— Ще изляза НАВЪН — казва тя, гласът ѝ звучи едновременно като на дете и на столетник на смъртен одър.
— Олимпия!
Твърде късно е. Малори чува как стъклото на прозореца се пръсва. Нещо се блъска във фасадата.
Тишина. От долния етаж. От тавана. После Гари се обажда.
— Тя виси! Увисна на собствената си пъпна връв!
Недей. Моля те, боже, не позволявай на този човек да ми описва какво вижда.
— Виси на пъпната си връв! Най-невероятното нещо, което някога съм виждал! Да се обеси на пъпната връв!
В гласа му се долавя веселост, радост.
Съществото зад нея помръдва. Малори е в епицентъра на цялата тази лудост. Стара лудост. Онази лудост, която връхлита хората по време на война, развод, бедност и когато знаеш, че приятелката ти…