Сега е по-силна. По-смела. Съвсем самичка е отгледала две деца в новия свят.
Малори се е променила.
Лодката се залюлява внезапно, щом докосва един от бреговете на ръкава. Малори разбира, че са навлезли в него.
Оттук започва да гребе като човека, който беше, докато живееше сама с децата. Четири години. Тренираше ги. Отглеждаше ги. Опазваше ги от външния свят, който навярно е ставал все по-опасен с всеки изминал ден. Гребе и с Том, и с десетките неща, които той каза, с безбройните неща, които той направи и на които се надяваше, които я вдъхновяваха, окуражаваха я и я караха да вярва, че е по-добре да се изправиш пред лудостта с разработен план, отколкото да стоиш и да чакаш и да я оставиш да те разграби на парчета.
Лодката се движи бързо. Рик спомена, че до мястото с мрежата са едва сто метра.
Малори гребе с човека, който беше, когато се събуди тази сутрин. Човекът, който реши, че мъглата може да скрие нея и децата от някой като Гари, който все още е навън, все още ги наблюдава как се придвижват по реката. Гребе с онова свое аз, което посрещна атаката на вълка. Когато мъжът в лодката полудя. Когато птиците полудяха. И когато съществото, онова, от което се страхува преди всичко, си игра с единствената ѝ форма на защита.
Превръзката на очите.
При мисълта за превръзката и всичко, свързано с нея, Малори чува нещо като гръмка металическа експлозия.
Лодката се блъска в нещо. Малори незабавно проверява дали децата са добре.
Знае, че това е защитната мрежа. Активирали са алармата на Рик.
Малори, с разтуптяно сърце, без да е нужно да гребе повече, вдига глава към небето и крещи. От облекчение. От гняв. От всичко.
— Тук сме — вика силно. — Тук сме!
Чуват движение откъм бреговете. Нещо се движи бързо към тях.
Малори грабва веслата. Има чувството, че ръцете ѝ завинаги ще останат в това положение.
Докато се приготвя, нещо я докосва по ръката.
— Всичко е наред! — казва ѝ глас. — Казвам се Констанс. Спокойно. Аз съм от хората на Рик.
— Очите ти отворени ли са?
— Не. Нося превръзка.
Съзнанието на Малори се изпълва със смътно познати звуци.
Ето така звучи жена. Не е чувала друг женски глас, откакто Олимпия полудя.
— С мен са двете ми деца. Тримата сме.
— Деца ли? — внезапно се оживява Констанс. — Хвани ме за ръката, да ви свалим от лодката. Ще ви заведа в „Тъкър“.
— „Тъкър“ ли? — сепва се Малори.
— Да, ще ти покажа — там живеем. Нашият лагер.
Констанс помага на Малори да изведе първо децата.
Хванали са се здраво за ръце, докато Малори бива издърпана от лодката.
— Ще трябва да ме извиниш, задето нося оръжие — казва свенливо Констанс.
— Оръжие ли?
— Случвало се е алармата да бъде активирана от всякакви животни, сигурно си представяш. Ранена ли си? — пита Констанс.
— Да, ранена съм.
— Имаме лекарства. И лекари.
Устните на Малори се напукват болезнено, докато се усмихва по-широко откогато и да било през последните четири години.
— Лекарства?
— Да. Лекарства, сечива, хартия. Много неща.
Тръгват бавно. Ръката на Малори стиска рамото на Констанс. Не може да върви сама. Децата са се вкопчили в панталона на Малори, следват ги слепешката.
— Две деца — нежно казва Констанс. — Мога само да си представя през какво си минала днес.
Казва днес, но и двете са наясно, че има предвид години.
Изкачват се по хълм и тялото на Малори пулсира от болка. После теренът под краката им се променя внезапно. Бетон. Тротоар. Малори чува звънко почукване.
— Какво е това?
— Звукът ли? — пита Констанс. — Бастун за незрящи. Но вече не ни е нужен. Пристигнахме.
Малори чува енергично почукване по вратата.
Отваря се порта, която звучи като да е огромна и метална, след което Констанс ги въвежда.
Вратата се хлопва зад тях.
Малори помирисва неща, които не е помирисвала от години. Храна. Готвено. Талашит, сякаш нещо се строи. Не само помирисва, но и чува. Басовото боботене на машина. Няколко машини, които работят едновременно. Въздухът се усеща чист и свеж и звукът на разговорите отеква надалеч.
— Вече можете да отворите очи — казва кротко Констанс.
— Не! — вика Малори и стиска здраво Момчето и Момичето. — Не, деца! Първо аз.
Някой се приближава. Мъж.
— Мили боже — казва той. — Наистина ли си ти? Малори?
Тя разпознава монотонния, дрезгав глас. Преди години го чу на другия край на телефонната линия. В продължение на четири дълги години води спорове със себе си дали иска да го чуе пак, или не.