Рик.
Малори дърпа превръзката си и бавно отваря очи, примигва на ослепителната бяла светлина в комплекса.
Намират се в просторно фоайе, окъпано в светлина. Толкова е светло, че Малори едва успява да държи очите си отворени. Училището е огромно. С високи тавани със заоблени светлинни тела, които създават усещането, че си навън. До тавана стигат високи стени, осеяни с информационни табла. Работни маси. Витринни шкафове. Няма прозорци, но въздухът се усеща свеж и кристалночист, като навън. Подът е чист и хладен, коридорът е тухлен и много дълъг. Тя се извръща към Рик и щом вижда обруленото му лице, разбира.
Очите му са отворени, но не се спират на нищо конкретно. Полюшкват се в главата му, оцъклени и сивкави, изгубили блясъка си преди години. Кестенявата му коса е дълга и виси проскубана над ушите, край лявото око се вижда изсветлял белег. Той го попипва неспокойно, сякаш усетил погледа на Малори. Тя забелязва дървения му бастун, очукан и неудобен, пригоден от отчупен клон на дърво.
— Рик — казва тя и придърпва децата по-плътно зад себе си, — ти си сляп.
Рик кима.
— Да, Малори. Мнозина от нас са слепи. Но Констанс вижда толкова добре, колкото и ти. Изминахме дълъг път.
Малори бавно оглежда стените, опитва се да попие всичко. Изписани на ръка плакати бележат напредъка на тяхното възстановяване, листовки изреждат дневните задачи и графика за земеделски дейности, пречистване на водата и медицински прегледи, работата е разпределена.
Погледът ѝ се спира по-нагоре, където с месингови букви, вкопани в тухлена арка, е изписано:
— Мъжът… — Рик замлъква. — Човекът от записа… не е с вас, нали?
Малори усеща как пулсът ѝ се забързва и преглъща с усилие.
— Малори? — притеснен се обръща към нея той.
Констанс докосва Рик по рамото и тихичко проронва:
— Не, Рик. Не е с тях.
Малори отстъпва назад, все още вкопчена в децата, приближава се към вратата.
— Мъртъв е — отговаря сковано, докато оглежда залата за други хора. Не им вярва. Все още не.
Рик започва да почуква с бастуна си, приближава се към Малори, протяга ръка към нея.
— Малори, с годините се свързахме с много хора, макар че сигурно са по-малко, отколкото навярно очакваш. Кой може да знае колцина са живи навън? И колцина са с всичкия си? Ти си единствената, която очаквахме да дойде по реката. Това не означава, че никой друг няма да успее, разбира се, но след внимателно премисляне, решихме, че гласът на Том не само ще ти покаже, че си пристигнала, но и ще бъде знак за евентуални непознати, че наблизо има цивилизация, ако се случи да попаднат първо на защитната мрежа. Ако знаех, че той вече не е с теб, щях да настоявам да използваме нещо друго. Моля, приеми извиненията ми.
Тя го изучава внимателно. Гласът му е изпълнен с надежда, едва ли не с оптимизъм. Отдавна не е чувала подобен тембър. Въпреки това лицето му е белязано от стреса и дългото живеене в новите условия не по-малко от нейното.
Съквартирантите изглеждаха по подобен начин тогава, преди години.
Докато Рик и Констанс се впускат в обяснения как функционира лагерът, нивите с картофи и тикви, реколтата от боровинки през лятото, как пречистват дъждовна вода, Малори вижда как зад главата на Рик нещо се размърдва.
Групичка млади жени излизат от една стая, облечени със семпли светлосини дрехи. Почукват с бастуни, разперили ръце пред себе си. Движат се безшумно, като призраци, покрай Малори, и тя усеща как стомахът ѝ се свива, щом вижда хлътналите им като пещери очи. Завива ѝ се свят, прилошава ѝ, има чувството, че ще повърне.
На мястото на очите им зеят огромни тъмни резки.
Малори стиска децата още по-здраво. Те заравят главици в краката ѝ.
Констанс посяга към нея, но Малори се дръпва, като обезумяла се оглежда за превръзката си на пода, влачи децата след себе си.
— Тя ги видя — казва Констанс на Рик. Той кима.
— Стойте далеч от нас! — моли се Малори. — Не ни докосвайте. Не приближавайте. Какво става тук?
Констанс поглежда през рамо и вижда как жените напускат залата. Помещението е празно, чува се само учестеното дишане на Малори и тихите ѝ хлипания.
— Малори — започва Рик, — преди се справяхме така. Налагаше се. Нямахме друг избор. Когато пристигнахме тук, гладувахме. Като забравени заселници в чужда, враждебна страна. Не разполагахме с удобствата, които имаме сега. Нуждаехме се от храна. Затова ловувахме. За жалост, нямахме и охраната, която имаме днес. Една вечер, докато неколцина от нас бяха навън, за да търсят храна, в лагера проникна същество. Загубихме много хора. Една майка, която дотогава беше изключително разумна, обзета от ярост, уби с един замах четири дечица. Бяха ни нужни месеци, докато се възстановим, докато построим наново разрушеното. Заклехме се никога да не поемаме подобен риск. За благото на цялата общност.