И през това време трябва да нахрани сина си. Жалко, че изпусна яйцата, гъска глупава.
— Какво ти се яде?
— Яйца на очи! Може и бъркани!
4
Ника, стаила дъх, се доближи безшумно до вратата.
— Аз съм, Саша Турецки.
— Дойде ли? Благодаря ти. Здравей. Влез, заповядай, седни, моля те, почакай да разтребя играчките. Благодаря ти. Сега, само да махна кашона.
— Няма нужда да разтребваш, Никушка. Ето, подпри някъде чантата ми и всичко е наред. Дай хубаво да те разгледам, сто години не съм те виждал. Все същата красавица…
— Благодаря ти. Да. Тоест… исках да кажа…
— Знаеш ли какво, ако имаш кафе, с удоволствие ще пия едно, може и нес.
— Нямам — о, какво говоря, напротив, веднага ще ти направя. Има и кекс, Альона го е правила. Много е хубав, със стафиди. Още е мек. Ами да, от вчера е, съвсем пресен. Защо се смееш? Сигурно много идиотски вид имам?
— Видът ти е изключителен, Никушка! Хайде в кухнята. Знам какво хубаво кафе правиш, помня още знаеш ли откога? От Соколники. С Льошка бяхме втори курс, а ти — в девети клас. Тъкмо си беше отрязала плитките и хвърли Альоша в тъча. Още си е там.
— Къде? — стресна се Ника.
— В тъча. Бъхти се, драпа, размахва краченца във въздуха, но само се прави, че не му пука. Ще видиш, скоро ще мирне и ще целува прекрасните ти нозе.
Ника недоверчиво си погледна чехлите.
— Мислиш ли? Не, Саша. Той вече ми е турил кръст — за него аз не съществувам, за него съм антитяло. А снощи… всъщност днес за пореден път му дадох повод…
— Ника, стоп! Ти си ми ясна, ако не те спре човек, кой знае какво ще си изфантазираш. Льошка е много притеснен от цялата тази история, просто се е уплашил. За теб.
— Не и за мен. Нито за Кеша. И да е уплашен — само за себе си. Защото съм му създала грижи. А той не понася грижите. Имам предвид тези, дето ти създават главоболия, а не мускулна треска.
Турецки си помисли, че е права. Неговият приятел и съученик Альоша с годините се беше превърнал в нещо като плейбой, който живее на издръжка на богати женички не първа младост. Но честно казано, кой ли пък обича да се главоболи с чужди дертове? Обаче гласно каза дежурните, нищо незначещи думи:
— Хайде, хайде. Всичко ще се оправи.
— Да? Надали. Може… Още едно кафе? Не? Ами тогава…
— Сега ще ми разкажеш всичко подробно. Минимум емоции, максимум фактологичен материал.
— Боя се, че нямам никакъв материал. Дойдоха Жора с Альона и Сеня с Мила. Доведоха този Бил… Всъщност?… Висок, рус, спортен тип със спортен сак през рамото, впрочем не точно сак, а чанта „Адидас“ колкото кутия за обувки, но по-плоска… После го видях там, убит.
— Убит — това е вече умозаключение.
— Главата му беше размазана и целият беше в кръв — не можеш да си представиш! Но засъхнала. А шията отпред като прерязана. Но не с нож. Все едно с тел. И беше… съвсем студен.
— Да не си го пипала?
Ника се надигна от масата.
— Ела в антрето, ще гледам да ти обясня. Не съм чистила, всичко е, както си беше… Ето. Той се изниза някак потайно, сигурно е било към девет, така ми се струва. Поради това въртя няколко пъти телефона. Но май нямаше никой. После се свърза. Не чух какво говореше. И повече не го видяхме. Изпратих гостите, после се прибрах, даже в асансьора бях с едни от седмия етаж и тъкмо да си отключа, вратата сама се отвори. Запалих. Но имам чувството, че когато излизах, не бях загасила. И не знам как не припаднах: гледам същия Бил… Наведох се над него, не, коленичих, ей така, на това място. Той лежеше целият изпънат и с прибрани ръце до тялото. Само главата му извъртяна някак нечовешки. Хванах го за ръката, взех да го дърпам: „Бил, Бил, какво има?“ А ръката му лед.
Тогава съвсем превъртях от ужас и хукнах нанякъде, по пътя съм си посяла сандалетите, чисто нови, не можех да тичам с високите токчета и ги свалих. Исках да се обадя в милицията, а завъртях на Альоша, не знам защо. За останалото вече си в течение, идва Альоша — тука празно. И все едно никога нищо не е ставало. Но не си измислям, честна дума, въпреки че пих много коняк.
Турецки отвори чантата си, извади специалната лампа и дълго оглежда пълзешком пода.
— Къпа ли се днес?
— Да, сутринта — побърза да отговори Ника, после се учуди: — Защо питаш?
— Щом си се къпала, отпада. Да си била случайно с чорапогащник снощи? Или с чорапи?
— Не, със сандалетите на бос крак.
— Жалко.
— На тази жега вчера, Саша! Какъв чорапогащник! И с оувърола заврях.
— С кого?
Ника се засмя:
— Не с кого, с какво — с гащеризона. На английски повече ми харесва. На руски няма съвсем точна дума. Все пак гащеризон е работна дреха…
— Момент, Никуша, момент — искаш да кажеш, че си била с панталон? Бързо давай насам този оувърол!