— Хвърлих го за пране…
— Но не си го изпрала — слава Богу! Донеси го, дай мушама за масата… Така, добре. Докато свещенодействам тук — почти в буквалния смисъл, — виж какво ще можеш да измъкнеш от Альона за Бил: трите имена, професия, всичко.
— Толкова ме е страх…
— Не, няма от какво да те е страх. Измисли си някаква историйка и си повярвай. Например: Льошка ти е извъртял сцена на ревност, а ти дори не знаеш кой е този тип, дето ти е бил на гости. А? Не бързай, измисли нещо друго. Ако ти преча, мога да поизляза из микрорайона.
— Не, остани. Ще се помъча. Добре. Дай една цигара…
Избра номера. Няколко незначителни изречения за главоболието, за лошото време и за напразното редене на опашката. После:
— Представяш ли си, Альонка, моят, бившият мъж днес такава сцена на ревност ми сервира! Явно съседките са ме издали за снощната спявка у нас. И ми вика: какви са тия дангалаци, дето ги мъкнеш, не чувстваш ли, че се излагаш, ще те наклепят в милицията и направо ще изхвърчиш, нали знаеш, че дори не си регистрирана. Хич не съм му давала обяснения, разбира се, това са си мои работи, но знаеш ли, аз наистина нямам представа кой беше този… В смисъл как — аналогичен случай?
Ника дълго слуша мълчаливо, загаси цигарата, веднага запали нова. В това време Турецки закрепи на масата статива с много силна крушка и взе да оглежда гащеризона й през някакво червено-оранжево стъкло. Изхъмка одобрително, гребна нещо невидимо със скалпела, внимателно го сложи в прозрачно пликче и прибра в чантата скромната си лаборатория. Ника затвори телефона още по-отчаяна:
— Напразни изпълнения, Саша. На път за насам те четиримата с форда на Альона минали при спирката на метрото „Варшавска“, там имало голяма опашка за таксита и Сеня казал: „Що да не изкараме за бутилка водка?“ Жора викнал от прозореца: „Има ли желаещи за Матвеевка?“ От опашката изскочил едър млад мъж с малка чанта „Адидас“ — Бил, както се досещаш, и казал, че е за улица „Веерна“. По пътя се разговорили. Нашите започнали да го навиват, че имали приятелка таман като за него, той казал, че трябвало да отиде някъде си и след това можело да дойде. После си погледнал часовника и казал, че има десетина минути и ако у „приятелката“ може да ползува телефон… Останалото знаеш. Кой е, що е — и те не знаят.
— Та-ка… Всичко се подрежда идеално… Сега гледай внимателно. Ти влизаш в апартамента. Аз гася лампата. Става тъмно. Нещо да те смущава? Някакви мебели, които не са си на мястото?
— Да, но сега не е толкова тъмно. Не забравяй, че беше след полунощ. Всъщност… Ето виж, стъклената врата за бокса, дето спи Кеша…
С учудване установиха, че тъкмо в момента Кеша не спи, а подробно изследва съдържанието на чантата-лаборатория.
— Тази ли е жена ти? — подаде на Турецки снимка на Ирина, открита сред криминалистическата екипировка.
— Първо, защо не спиш? Второ, кой ще поздрави? Трето, как може да пипаш чуждите работи?
— Майко! — извика Кеша. — Не мога да запомня толкова наведнъж!
И додаде с нормалния си глас:
— Здравей, чичо Саша.
— Здравей, приятелю Инокентий. Младата дама се казва Ира.
— Жена ли ти е?
— Почти.
— Защо е с такава коса, а майка е с толкова малко?
— Защото майка ти харесва къса коса и така най-много й отива.
— Ама моята майка пак е по-хубава от твоята Ира.
— Не ще и дума. И хайде вече — лека нощ.
Кешка с подчертано нежелание се запъти към леглото.
Ника му затвори вратата и продължи:
— В стъклото се отразява уличната светлина. Но тогава нямаше никакъв отблясък. Може навън да не е имало осветление, не знам. Но така ми се стори — че е по-тъмно от друг път.
— Добре, чудесно… Да ти се намират някакви цветя? Все едно — или от ваза, или от саксия? А, ето. Гергини ли бяха? Или божури?
— Не, хризантеми. Идва есен… Защо са ти цветя?
— Ония съседи от седми етаж, с които си била в асансьора, от кой апартамент са?
— Точно над нас. Но ти…
— Намери ми някаква хартия и ги загърни. След малко ще ти ги поднеса. Как ти се виждам като гостенин? Май нещо… Вратовръзка не нося, затова ще се погрижим само за прическата…
Извади гребенче, среса се пред огледалото в антрето:
— Е, няма да ме сбъркат с Шварценегер, но съм си съвсем като истински: съветски млад мъж с цветя за своята любима.
— Шварценегер не може да се хване на малкия ти пръст! Сериозно ти говоря. Още в училище всички момичета бяха луди по теб. Почти всички…
— Оттогава са минали тринайсет години, Ника. И всички момичета се изпариха нанякъде. Тръгвам. След малко се връщам.
Турецки излезе, Ника остана в антрето, обърната към вратата и притиснала с пръсти лицето си, докато той не се върна.