Излязоха, а ние с Амелин нагласихме трупа в антрето, там му оставихме и чантата, Амелин взе да разчиства в апартамента. После изгасихме лампата, седим с Амелин в тъмното. Не щеш ли — чуваме асансьора да спира на етажа и женски токчета: чук-чук-чук. Вратата леко се отвори, светна лампата в антрето. Амелин не вижда, той седеше на канапето в дъното на стаята, но аз гледам, влиза една мацка с черен гащеризон, раменете й голи, очите грамадни, видя Бил и взе да се вайка: какво е това, Бил, миличък, и го гали по главата. После излезе на етажа, а пък асансьорът още си беше там, тя се втурна в него и затвори вратата. Ние с Амелин се гледахме като идиоти, но в това време дойдоха Артур и Льончика, качиха се пеша, такова е правилото, никога с асансьор.
И ние докладвахме: така и така, идва приятелката на Бил, не знаехме какво да правим. Тогава Артур каза: «Тая кучка е свила чантата.» Сега, ако щете, ме убийте, не помня, сигурно съм бил много уплашен — дали я бях видял с чанта или без. Повярвах на Артур, че тя я е взела. Паникьосах се: ами сега? Артур ми вика: «За Пирожката никому нито дума. Мацката жив или мъртъв да я откриеш. Обади се на Валерия, кажи й, че самият Бил е дал чантата на момичето.» Обадих й се. Какво чуха ушите ми, не мога да ви опиша. И точно тогава я дадоха онази малката, Славина, по телевизията. Обаждам се на Валерия, докладвам, че съм научил името на тая, дето отмъкна чантата. Тогава не знаех, че не е тя. Но явно това е била информацията между Саламандрата и Красниковски. Така се намерих между чука и наковалнята.
Останалото знаете.“
18 август, неделя
Вече втора, нощ генералният прокурор на републиката страдаше от безсъние; най-после преди около два часа с две хапчета потъна в тежък сън. Събуден посред нощ от настойчивите телефонни позивни на Меркулов, той дълго не можа да разбере защо трябва веднага да бъде в кабинета си на Кузнецкия мост и лично да разпитва някакви мошеници, на всичко отгоре не в определеното от закона време за разпит. Но когато до съзнанието му стигна смисълът на спокойните обяснения на Меркулов, той бързо скочи от леглото и още със слушалката, затисната на рамото, взе да си навлича униформата на държавен юридически съветник I степен.
Чуркин огледа кабинета и без покана се настани срещу прокурора. Генералният седеше приведен, кръстосал ръце на бюрото си. Направи знак на конвоя да излезе и се взря с внимателни сиви очи в следователя от столичната прокуратура, сякаш да направи бърза рентгенограма на тъмната му душа.
— Разказвайте — прикани го кратко и сухо.
Чуркин прекрасно разбираше, че главният юрист на Русия най-малко се интересува от покушението над скъпоценната торбичка с деликатесите, но все пак понечи тутакси да се възмути от несправедливостта, проявена към него от милицията, като по този начин поне спечели време да се ориентира за истинската причина за задържането. Но си спомни, че в приемната видя до стария криминалист Мойсеев някакъв мъж с тъмни очила, лицето му не успя да разгледа, понеже в приемната още беше сумрачно, а осветлението не беше запалено. Обаче тъкмо тази смътна фигура го безпокоеше — къде ли беше виждал тези износени, макар и модни маратонки? Реши да използва друг похват — да отговаря на въпросите с въпроси.
— Какво да разказвам, другарю генерален прокурор?
— Най-важното. Като начало: защо беше нужно да премахнете Турецки?
— На мен — да премахна Турецки?
Но играта очевидно беше добре позната на генералния.
— Повтарям въпроса: защо трябваше — ще го кажа съвсем ясно: да убиете Александър Турецки. Слушам ви.
— Извинявайте, но нали го блъсна кола. И той почина в болница от травмите си. Аз отговарях за идентифицирането. Но наистина водя дело срещу него. По указание на главния прокурор другаря Зимарин. За злоупотреби и подкупи. За покушение над живота на главния прокурор на Москва. Имахме показания. Срещу Турецки и Бабаянц. Потвърдени от свидетели. Имахме и записа. Но най-важното — имахме самопризнанията на обвиняемия. Той собственоръчно потвърди всичко.
— Какви ги дрънкате? Доказателства, свидетели, записи! Собственоръчно! Вие собственоръчно сте изфабрикували всичко това! При Мойсеев има ваши отпечатъци. Защо ви трябваше да унищожите честния, талантлив следовател? С какво ви пречеше? Или по-точно, с какво попречи на вашите господари?
Прокурорът се изправи, наблюдавайки как Чуркин потръпва от думите му.
— И какво ще правим сега, Чуркин?
Запитаният огледа стените на кабинета, все едно, че те можеха да му подскажат изход от положението. Но стените, разбира се, запазиха гробно мълчание и тогава той произнесе: