— Аз съм.
— Позна ли ме?
— Разбира се, Владимир Александрович. Слушам ви най-внимателно.
— Сам ли си?
— Сам съм, сам. Аз винаги съм сам.
— Имам една молба към теб. Ела днес в два в Кремъл. В кабинета на премиера Валентин Сергеевич Павлов. Ще има важно заседание. Онова, за което бяхме говорили. Ти си умно момче, сигурно вече си се досетил за какво ти говоря?
— Ясно, в два съм на линия.
— И друго. Онова нещо у теб ли е?
— „Порт-пресът“ ли, както го наричат моите клиенти? Да, тук е. Да го взема ли?
Пауза. Когато позвънилият отново заговори, думите му поради смущения по трасето или поради лоша дикция трудно се разбираха:
— М-м, знаеш ли какво… Тук е доста объркано… Още не сме се разбрали… Виж, остави го… онова нещо… вкъщи. Ще го донесеш по-късно, когато ти кажа. Но само лично на мен… Или аз ще дойда. Или ще пратя някого. Разбра ли? Съвсем точно ли ме разбра? И виж какво. Познаваш ме добре. Не ми е в стила да заплашвам, но трябва да те предупредя: загубиш ли „порт-преса“, смятай се за покойник. Хайде, до скоро виждане. Чакам те.
— Довиждане — някак по-особено, дали с бодър, дали с уплашен глас отвърна Красниковски.
Гончаренко се събуди пет минути преди да иззвъни будилникът и полежа още една минута, за да се успокои. После започна бавно да се облича, но не с опротивялото затворническо-болнично облекло, а с милиционерската униформа, донесена от Грязнов; погали майорските звезди на пагоните, защото и да останеше жив, никога вече нямаше да ги носи.
През нощта бяха разработили плана за „бягството“, който днес предстоеше да изпълни. Всъщност нямаше да има никакво бягство. Всички наоколо са свои, колеги. В тази история с „Вече“-то той се закле да работи за Криминалната милиция, значи милиционерите не са опасни за него. С изключение на един. Важното е колкото може по-хитро да се спаси от Красниковски, който му беше станал смъртен враг. Ако се срещнат, така да се каже, очи в очи, няма шанс — Красниковски не е от ония, дето лесно се лъжат. Само заради това Грязнов разработи версията „бягство“, с други думи: подкупване на милиционер от охраната, който трябваше да признае получаването на парите, ако работата излезе наяве.
Гончаренко надяна на колана кобура с пистолета, наложи фуражката. Време е да погледне часовника. Девет без петнадесет. Грязнов беше предвидил всичко, всичко беше приготвил в торбичката този оперативник за чудо и приказ: чорапи, обувки, документ за самоличност, пластмасовата карта-пропуск, дребни пари, не беше забравил дори носна кърпа, цигари, запалка.
В девет Гончаренко излезе от стаята: вратата не беше заключена, в коридора нямаше охрана и пътят към изхода беше свободен. Наблизо чакаше такси волта с подставен шофьор.
— Николай? Гараж за таксита номер три? — попита Гончаренко според уговорката.
— Тъй вярно, Рома — беше отговорът.
— До улица „Качалов“.
— С удоволствие, другарю майор. Вячеслав Иванович помоли да направите корекция в плана, вижте бележката.
Николай даде на майора да прочете няколкото реда, Гончаренко пребледня, а шофьорът взе от разтрепераните му пръсти бележката, драсна кибрита, смачка пепелта в дланта си и я изхвърли през прозореца. Колата потегли към парка „Соколники“. Гончаренко погледна в ©гледалото за обратно виждане. На около 50 метра зад тях се движеше друга таксиметрова волга. В нея беше Грязнов с групата си. Операция „Вече“ започваше.
46
— … Нищо не знам! Кълна се, нищо не знам! Амелин ми каза, принуди ме, заплаши ме!
— Какъв беше паричният израз на заплахата, Харолд Олегович?
Чуркин вдигна глава и уплашено погледна Мойсеев. По лицето му се стичаха сълзи, той неспирно се секнеше и храчеше в замърсената си кърпа — беше смръкнал доста голяма доза амоняк.
— Паричен?! Да не съм рушветчия, Семьон Семьонович?! — изквича и млъкна: нали са го следили, значи са наясно и за „Славянски базар“… изобщо за всичко. Няма полза да шикалкави, трябва да признае всичко, само признанието ще го спаси. — Обеща ми поста главен прокурор на Москва.
— А за себе си?
— Какво „за себе си“?
— Какъв пост предвиждаше?
— Генерален прокурор на РСФСР.
— Подслушали сте в стола разговора между Бабаянц и Турецки…
— Караше ме да подслушвам всички разговори — прекъсна го Чуркин — и му докладвах. Каза, че на нас са ни нужни съмишленици, че трябва да знаем какво става в Московската прокуратура.
— На кои „вас“?
— Каза, че има голяма сила зад гърба си, че нашата държава не се нуждае от така наречените демократи и че скоро ще имаме нов ред…
Сега дойде мигът Мойсеев да го прекъсне: