Присъстващите се усмихнаха, а Романова върна записа:
— … защото от страх се оси… уф!
Вече се смееха на глас, а Романова съсредоточено превъртя лентата назад.
— С една дума, Зимарин е опозорен от брака си с престъпничка, той иззема дневника и прекратява следствието, за да не изплува миналото на жена му. Бабаянц иска да отиде у Турецки, за да му каже за конфискуването на дневника, от Зимарин, но и той самият, предполагам, а вече няма как да проверим, не е знаел нищо за неговото съдържание.
Мойсеев замърда на стола си, като не смееше да прекъсне началничката на Криминалната милиция. Най-после тя му обърна внимание:
— Какво бе, Семьон?
— Защо да съм бил прав, Александра Ивановна? Точно обратното, аз казах на Александър Борисович, тоест просто се възмутих, как може да го подозира в кражба на веществени доказателства.
— Прав си, че Зимарин е имал лице, при това покрусено лице, а не сурат, както настояваше Турецки, ти си прав, че той няма нищо общо с тая банда, прав си, че е тесногръд тъпак…
— Никога не съм го казвал…
— Аз го казвам. Ти занесе ли му касетата с нейния глас? Занесе му я. И той какво направи? Единственото възможно в положението, до което сам се бе докарал поради живота с тази усойница, или как да я нарека; той нямаше друг изход. И аз не го наричам престъпник. Нито пък някой го иска от мен.
— Не мога да се съглася. Ако той е укрил от следствените органи такова важно веществено доказателство, още повече като районен прокурор, не можем да не го квалифицираме като престъпник.
— Но тя е негова жена, другарю генерален прокурор!… А сега още нещо. Преди седмица от едно районно управление ми съобщиха, че в склада нямало нито чифт белезници. При нашата пълна безстопанственост това е толкова нормално. Извиках шефа на склада, а той казва, че е заръчал преди месец петстотин парчета в Псковския завод, но досега не са доставени. Позвъних в завода. Казват: „Обединихме и двете ви поръчки.“
Какви две, питам. „Петстотин парчета плюс петдесет хиляди. Останалите двеста хиляди ще бъдат готови, както се договорихме, до петък.“ Помислих си, че този от Псков се е чалнал, такова количество ще ни стигне за двайсет години. Питам: „А на какъв адрес ги изпратихте?“ Пък той ми вика: „Вашият представител сам си ги взе.“ Плюх на тая работа и забравих, а не трябваше. Та събудих аз нощес директора на завода, а той пък раздруса своите снабдители. И ето какво излезе — за белезниците е ходил Артур. Тоест моят заместник подполковник Красниковски.
— Двеста и петдесет хиляди чифта белезници?! — Ръката на генералния прокурор с чашата замръзна във въздуха.
— Това е само в Псковския завод. А преди месец са получени от американците сто хиляди. Заприходени са неизвестно от кого, но никога не са постъпвали на склад. А вие казвате — трудно може да се повярва, че е заговор, кой ще се занимава с преврати…
— Триста и петдесет хиляди чифта белезници?! — отново възкликна генералният прокурор на републиката. — Вие разбирате, другари, те могат да направят преврат всеки момент, ето какво значи всичко! Трябва незабавно да вземем мерки!
— Донесох ви показанията на Гончаренко, ето в два екземпляра, четете. Много впечатляващи сведения. Сега Грязнов разработва с него операция за проникване до този Бес. А на мен ми дайте да видя какво са надробили Амелин и Чуркин.
— Александра Ивановна, вашите сътрудници спят ли въобще някога? Грязнов например или вие самата…
— Нещо не се получава през тази седмица, другарю генерален прокурор.
— Почакайте тук, в приемната, сега идвам — каза мъжът на средна възраст, който изслуша обърканите обяснения на Гончаров, че много пъти бил идвал тук, получавал бил инструкции, пари и прочее, а сега му трябвал някой от колегите. Да споменава думата „Вече“ и да показва картата му било строго забранено. Но мъжът се държеше така, сякаш точно появата на майор Гончаренко бе очаквал.
Действието се развиваше в модерното здание на улица „Качалов“, на територията на секретния обект, скрит от любопитните погледи с висока чугунена ограда.
Милиционерската волга се притаи на паркинга. С помощта на подслушвателната техника Грязнов следеше поведението на Гончаренко и се ориентираше в обстановката. В униформеното копче с герб на майора имаше скрит микрофон с големината на карфичка.
След две минути мъжът заведе Гончаренко на втория етаж, до вратата с табелка „К. Чесноков, заместник-началник отдел“. Отвори му вратата и се оттегли като дискретен служител. Зад бюрото седеше спортен тип мъж с живи очи и прошарена коса, съратник на Гончаренко от международните полети с оръжието, човек от групата на Бил с прякор Чесновия.