Той стана от бюрото и протегна ръка. Ръкостискането му беше силно и сърдечно.
— Къде изчезна, Гончар? Предстои ни важна работа, от теб ни вест, ни кост. Пращахме да те търсят вкъщи. Там никой. Обадихме се в службата. Бил си по важна задача. Разкри ли най-после всички убийци? Я да те видя? Блед ми се виждаш, отслабнал. Но иначе — същият!
— Така си беше — потвърди Гончаренко, — здравата се потрудихме във Вилнюс, после в Рига…
— За ваши подвизи в митницата ли гледахме по телевизията?
— Подписал съм да пазя тайна.
— Колко сме били секретни — засмя се Чесноков и смехът му беше писклив като на жена, не се връзваше с мъжествената му външност.
Като се насмя, каза сериозно:
— Сега към деловата част. Имам нещо за тебе, драги.
Но Гончаренко го прекъсна:
— Трябва да се видя с Беса. Случаят е много спешен и важен.
— Не те разбирам. Тук няма никакъв Бес.
— Бил ми каза. Беше планирано пътуване до Сочи. И аз трябваше да участвам. Но тогава отпадна. А сега имам един извънреден факт! Извънреден! Нали разбираш какво имам предвид! И ако Беса разбере, че не си ме свързал с него в такъв момент, с тебе направо е свършено. Ясно ли е? Докладвай му. Искам лична среща. Останалото аз ще му обясня.
— Не търпи ли отлагане до сутринта? — попита Чесновия.
— До сутринта ще бъде късно.
Грязнов се усмихна: нашият Рома навлезе в ролята си; такива сме си, колега, нахални. Жалко, че си бивш колега.
Чесновия още се колебаеше. Накрая го измисли:
— Сега ще се свържа с ръководството, то да реши.
Гончаренко отвори минерална вода с отварачката, която видя на масата, глътна чашата на един дъх. Чесновия погледна майора от милицията, избра номера и без обръщение каза няколко думи:
— Тук един от групата на Бил иска спешно среща с шефа. Какво ще кажете?
Гончаренко седеше неподвижен на стола. Събираше сили за следващата битка. И битката не закъсня: след половин час на вратата застана генерал-лейтенант Феоктистов от Държавна сигурност. Гончаренко изтръпна, но успя да преглътне страха си.
Генералът го изгледа.
— Казали сте, че носите извънредно важни новини. Да ги чуем.
Но Гончаренко стана още по-непреклонен:
— Ще говоря с вас само насаме, другарю генерал!
Чесноков се засмя:
— Хайде стига, Гончар! Кой командва тук, да му се не види!
Но Феоктистов щракна с пръсти във въздуха и Чесноков мълниеносно се омете от собствения си кабинет.
— Макар да съм ви се заклел във вярност, другарю генерал, но сведенията се отнасят единствено за ръководителя на нашето „Вече“. Нямам право да ги съобщя на никой друг: трябва да видя Беса веднага, незабавно. Вече казах, утре ще бъде късно.
— За какво се отнася? — поиска да уточни Феоктистов.
— Само на него мога да кажа, другарю генерал.
— Добре. Чакайте ме тук. Сега се връщам.
— Втората кола да е готова, следвайте ги на не по-малко от 500 метра — нареди Грязнов по радиотелефона, — ще ви охранявам до края на града, след това продължавате сами.
След няколко минути Феоктистов се върна с Чесноков.
— Следвайте ме — сухо каза той, — и вие, Чесноков.
Черната лимузина БМВ излезе от „пощенската кутия“. Гончаренко си седеше, без да се оглежда, сякаш пътят изобщо не го интересуваше, само когато си бършеше потта от челото, незабелязано поглеждаше циферблата на часовника си, в стъклото се отразяваше пътят зад тях, през три коли ги следеше милиционерската волга.
Но когато излязоха извън града, Гончаренко повече не видя познатата кола и макар да знаеше, че точно така трябва, сърцето му се сви. „Ти сам си надроби тази попара, Роман, сега си я сърбай“ — каза му Грязнов. Сега майорът даваше мило и драго да не беше изкуствената патица, примамката, а просто да участваше в поредната операция, каквито беше провел безброй, откакто работеше в милицията.
Шофьорът на БМВ сви по страничен път. Генерал Феоктистов подаде на Гончаренко черна лента.
— Такова е правилото. Новаците пътуват до боса с вързани очи.
Гончаренко успя още веднъж да погледне пътя: далеч отзад му се мярна таратайка с два велосипеда на горния багажник. Никаква друга кола.
Колкото и да се мъчеше да запомни завоите, скоро загуби ориентация. След час и половина спряха, превръзката му бе свалена. Бяха навлезли в гъста гора. Минаха близо километър пеша и неочаквано излязоха на шосе, където видяха луксозна кола непознат модел с огледални стъкла. От прозореца се протегна ръка:
— Пропуск?