В креслото, склонил глава встрани и скръстил огромни ръце пред гърдите си, спеше шофьорът Митя.
— Не се безпокойте, другарко Славина — събуждаше се той при всяко появяване на Ника, — стените са отвесни, балкони няма, на шестия етаж сме, никой не може да се вмъкне.
Старши лейтенант Горелик, който смени сержантите от Криминалната милиция, дежуреше пред входа долу.
Виктор Степанович отново и отново препрочиташе шифрограмите с дати 17 и 18 август 1991 година:
„Строго секретно. Входяща шифрограма. До членовете на Министерския съвет на СССР. Лично.
Във връзка с извънредната обстановка в страната и катастрофалното положение на съветската икономика на 17 август тази година в 17 часа се свиква извънредно заседание на Министерския съвет на СССР. Присъствието ви е задължително. Министър-председател на СССР В. С. Павлов.“
„Моля да обясните причините за неявяването си на 17 август…“
„Моля да се явите на 19 август т.г. на спешно заседание… във връзка с възможното въвеждане на извънредно положение… информирайте ме лично за състоянието на повереното ви министерство…“
„Съгласно постановлението си от 17 август т.г. Министерският съвет на СССР събира сведения и изготвя списъци на изявени екстремисти и саботажници измежду видните специалисти в министерствата и ведомствата, които спъват икономическите реформи и подлежат на възможна изолация. Моля в Министерство на икономиката да се изготви подобен списък за около 20 30 души.
Следваше лична бележка от Павлов:
„Уважаеми. Виктор Степанович! Какво става, да не сте болен? Защо не се явихте на извънредното заседание? Обсъдихме вашата докладна записка за кризата в народното стопанство. Другарите Янаев, Бакланов, Крючков и аз се отнесохме с внимание към вашето предложение за подобряване благосъстоянието на народа и по-точно за земеделската реформа, за идеята да се предоставят земеделски парцели до 1,5 декара за селскостопанска дейност на желаещите градски жители. Телефонирах ви, но не ви намерих нито в работата, нито вкъщи. Чакам ви в Кремъл. Надали си представяте колко близки са до осъществяване плановете ви. Край на перестройката. Взимаме властта в свои ръце. Предстоят драматични дни. Стискам ви крепко ръката. Ваш Павлов.“
Каква е тази бъркотия? Ужас. Кошмарен сън. Какво ли е замислил този пръч Павлов? Тези павловци, янаевци, крючковци не само не са в състояние да се погрижат за добруването на народа, но и храните им ще стигнат само за десет дни. Това той, министърът на икономиката, го знае съвсем точно поради служебните си задължения. И Павлов поема такава отговорност! Но впрочем самият той, Шахов, вече е бивш министър. Отдавна не е изпитвал подобно унизително безсилие. Идеше му да грабне автомат, карабина, манлихера ако ще, и да стреля в павловци, пуговци, крючковци…
Шахов загледа календара, подарен на Ника от една емигрантка туристка. Утре е Преображение Господне12! На този ден Исус повика учениците си и им показа Царството на своите страдания…
Тези хора от триадата партия-КГБ-военнопромишлен комплекс са замислили нещо страшно. Може би даже военен преврат? „Край на перестройката! Драматични дни!“ Не, тези хора няма да победят. Добре ги познава, те са авантюристи. Не се ориентират в обстановката, не познават собствения си народ. А народът, хората вече не са същото, което бяха по времето на Сталин и на Брежнев…
От стълбището долетя весела врява и компанията начело с шефката на Криминалната милиция изпълни маломерното жилище на Славини. То стана още по-тясно, когато Турецки внесе огромна кутия с неизвестно съдържание, Мойсеев стовари на кухненската маса кашон холандска бира, а Меркулов — пълна торба. Присъстващите наблюдаваха с недоумение как на масата се появяват деликатеси, без да разбират повода за предстоящото пиршество. Само Кеша точно прецени обстановката, насочи се право към донесената от чичо Саша кутия и с примряло сърце запита:
— За мен ли е?
— Тъй вярно, за тебе. Чакай да я развържа.
— Аз! — викна Кешка, Турецки остави момчето насаме с подаръка и отиде при Ирина.
— Ириша… Не ме и поглеждаш. Сърдиш ли ми се? Или те е гнус да погледнеш страховитата ми мутра?
Той смутено прекара ръка по бръснатия си череп.
— Не. Просто ме е страх, че ще се разсмея много високо — каза Ирина и наистина прихна. — Само носът ти е същият, иначе си като пациент на Франкенщайн.