— Единият беше генерал Феоктистов от КГБ. От другите двама ме съмнява този кльощавият, нали го видя, чепатият.
— Прилича ми на един Пушкинов герой.
— Какво каза?
— Точно това. Нали знаеш, Пушкин си е рисувал в полетата. Сложи му едни рогца и става досущ като Стария Бес от „Приказка за попа и за слугата му Балда“. Ами да, Беса!
— Хайде бе!
— Сериозно… Слава, гледай!
— Виждам, Сашок. Е, мисля, че започва мелето. Хвърляй цигарата, вземи си оръжието.
От пресечката излетя кола, изсвириха спирачките, тя закова пред входа, отвътре се измъкнаха няколко биячи начело с Артур Красниковски. Зад тях спря джип, но пътниците останаха вътре.
Грязнов вдигна радиотелефона.
— До всички. До всички. Пълна готовност.
Борко и Монахов вече три-четири часа се мъчеха да разгадаят компютърния ребус, но на екрана не се появяваше нищо освен чертички и нули. Когато бяха загубили всякаква надежда, Монахов внезапно се сети:
— Защо не проверим дискетите, които намерихме в имението. Нали бяха там, където открихме трупа на генерал Сухов. Може в тях да е разковничето.
Борко сви рамене, а Романова послушно отиде за вещественото доказателство.
— Браво, Вася, гениален си, виж, тук е конвертиращата програма. Какви идиоти, дори не са се сетили да унищожат дискетите.
— През ум не им е минало, че ще намерим онази гробница, Андрей Викторович. Ако следователят Турецки…
— Чакай, Вася… момент — тихо го прекъсна Борко и изкрещя: — Александра Ивановна! Свържете ме незабавно с Меркулов, веднага да дойде!
Докато четеше компютърния текст, Борко все по-ясно разбираше защо хората от задкулисните организации така яростно преследваха Ника, Турецки и другите лица, така или иначе съпричастни към тайната.
Работата е в това, че да натиснеш копчето и да започнеш Третата световна война, атомно-водородната касапница, не е толкова лесно. Съществуват три куфарчета с кодовете. Едното е у президента на страната Горбачов. Второто — у министъра на отбраната Язов. Третото — у председателя на КГБ Крючков. И само тримата заедно могат да започнат или, напротив, да отменят войната.
А пред очите на Борко на екрана на компютъра светна четвъртият, основният код, разработен в свръхсекретен институт — „пощенската кутия“ на генерал-лейтенант Сухов. Този код беше изготвен по заповед на военнопромишленото ведомство, главния господар на държавата — „Вече“-то. Президентът, военният министър и шефът на тайната полиция си въобразяват, че съдбата на света е в ръцете им. Притежателите на четвъртия код нямат нужда от партньори: те могат сами да решат изстрелването на атомно-водородните бойни глави към САЩ, Великобритания, Китай или всяка друга точка на планетата. Ако сметнат, че още е рано — отказват се, и всички предишни заповеди (на президента, на министъра, на председателя на КГБ) отиват по дяволите!
— Нашите момчета май наистина са намерили у Красниковски кутията на Пандора! — обади се най-накрая Меркулов.
— Май започвам да се досещам какво е станало. КГБ е замислил военен преврат. Вашите Красниковски, Амелин и прочие са знаели, че Сухов притежава този код. Амелин е търсил директно връзка с него, но той е успял да предаде чантата на онзи от Държавна сигурност… как му беше името…
— Да, другарю Шахов, на Бил, тоест Биляш. Нашият Александър Турецки горе-долу изчисли всички тези ходове. Красниковски чрез Валерия Зимарина и нашия Ромка Гончаренко се е добрал до същия този Биляш, убил го е и е взел чантата с дискетите. Опитал се е да направи копия при своята осведомителка Балцевич, но Грязнов му е развалил работата…
— Александра Ивановна, ами представете се, че все пак е успяла да му ти изкопира? — попита Мойсеев, който досега пазеше гробно мълчание.
— Копия от тези дискети не може да се направят на персонален компютър — каза Борко, — бих ви обяснил и защо, но е много дълго.
— Не, не, Андрюша — спря го с жест Меркулов, — някой друг път.
— Какво да правим, другари? Да се свържем с генералния прокурор на републиката и да му предадем всичко това? — сви рамене Шахов.
— Май никой от вас не си дава сметка какво държим в ръцете си сега — каза Борко. — Извинете за нахалството, но не можем ей така да разхождаме това смъртоносно за цялата планета страшилище. То трябва да бъде унищожено.
— Или да запишем всичко в паметта и да направим защита? Дискетите ще унищожим.
— Между другото, Вася, това не е лоша идея. — Борко се засмя. — Александра Ивановна, лейтенант Монахов днес за втори път предлага съдбоносно решение. Шегата настрана, но той е просто златен. Ако сме живи и здрави, ще ви го взема, да знаете.