— Ама това аз го казах, мамка му! — изкрещя той внезапно към екрана.
— На кого си се развикал? Боже, колко е задушно! Защо си се херметизирал тук — с тия затворени прозорци… Спечелих двайсет и осем рубли, утре ще купя на Сашенка ново куфарче — от ония, дето имат закопчалки с шифър, нали ги знаеш.
Елена Петровна загърмя с кепенците, отвори прозорците. Тънката й фигурка в полуздрача изглеждаше съвсем момичешка.
— Къде се губи досега? Да не мислиш, че сам… много ми е весело? — Тази дума по инерция излезе от устата му, Сатин беше сигурен, че вече никога през живота, каквото и да стане, не може да му бъде весело. — А синът ти не може ли сам да си купи куфарче… — И довърши наум: „Лайнен следовател.“
— Гледай си щерката ти, остави Саша на мен.
— А тя къде е? Дванайсет наближава, как ще се придвижи чак дотук?
— Виж какво, Елвира скоро ще навърши четиридесет. Докъдето трябва, дотам ще се придвижи. Сутринта май отиде в зоологическата градина.
— Защо пък там?
— Така. Ще рисува животни. Както виждам, седнал си да се гледаш сам себе си, я превключи на втора да гледаме гимнастичките с адидаските трикца̀ „Сатин и сие“.
— Превключи! Я ми се махай от главата! Ако не бяха „Сатин и сие“, ти там щеше да си останеш, в твоите Соколники с нужника в двора! И кажи на Елвира: няма нужда да се разкарва до зоологическата, да си тури едно огледало отпред и да рисува, ще стане маймуна и половина!
Ника тичаше накъдето й видят очите и краката й кървяха от препъване в крайпътните камъни. „Какво става, какво става“ — си повтаряше непрекъснато, хлипаше и притискаше до гърдите си острите токчета на сандалетите. Не помнеше как се е намерила тук, не знаеше накъде и за какво тича. Спря се без дъх, отвори пръсти — туп-туп, се удариха в асфалта и останаха паднали на пътя лачените сандалети като две ранени птици, а Ника се повлече обратно, смазана от очевидната мисъл, че трябва да се обади в милицията. Ужас. Какво ще каже? Вкъщи има труп. Името му е Бил. Тоест беше. Не го познавам. В смисъл… Някой го доведе. Ето телефонна кабина. Носи в джоба на гащеризона само ключовете. Там на една пейка са седнали три момчета, смеят се като щури.
— Извинете, да ви се намират монети за автомата? Излязла съм без пари…
— Защо са ви пари? За хубаво момиче като вас всичко на света трябва да бъде безплатно. Елате.
Момчето леко се олюлява, но борави уверено с металния гребен. Телефонът дава сигнал. Момчето с пресилена куртоазия затваря вратата от външната страна. „Аз съм луда, луда! За милицията е безплатно — нула две и толкова.“ Изненадващо за самата себе си обаче тя избира друг номер, той е още от времето, когато нямаше представа какво ще се случи през следващите десет години от живота й.
Алексей слуша, без да я прекъсва, и щом Ника свършва, казва:
— Предполагам, че си даваш сметка кое време е — наближава един. Ако наистина е толкова сериозно…
— Да, да, страшно!
— Идвам.
Сърцето й така силно блъска, че тя едвам си поема дъх. И мислите й прескачат в такта на пресекливото дишане. Альоша — идва — всичко — ще — се оправи. Той — има — приятели — следовател — там — ще разследват — ще разберат — тя няма нищо общо. Всичко — ще се оправи.
Алексей тресна вратата на раздрънкания москвич, бързо се запъти към Ника и лицето му се изкриви в презрителна гримаса:
— На какво приличаш, Ника? Къде си се подредила…
— Идваха Альона с Жора и Мила със Сеня. Бяха на гости за рождения ми ден.
— Тогава честито.
— Мерси. И доведоха един „кандидат за женитба“.
Лицето на Андрей доби още по-презрителен вид.
— Всъщност някои подробности ми се губят…
— Не се и съмнявам.
— Не в този смисъл…
— Вероника, за мен е безразлично. И после?
— После той изчезна. Слязох да изпратя гостите, връщам се — лежи в антрето, мъртъв. Главата му строшена, гърлото прерязано, всичко в кръв, не знам какво да правя. Сега ще го видиш.
Алексей взе ключа от треперещите й пръсти, рязко отвори вратата. В антрето и изобщо в къщата нямаше жива душа — нито мъртва.
3
Вадлен Михайлович Бардин се настани удобно в лекия кожен фотьойл пред телевизора. Ще предават цялата нощ — заради 11-часовата разлика във времето с Лос Анжелос; има директно излъчване от финала на първенството по спортна гимнастика. Милиони са любителите на спорта в страната. По желание на зрителите състезанието се предава изцяло. А зрителите и не подозират, че предаването е само заради другаря Бардин, бившия спортен министър, сега на скромната длъжност президент на търговска банка. Красивото му лице изглеждаше спокойно, но пръстите с дългата кафява „More“ — лукс, който си позволяваше насаме — леко трепереха, а и по страните му пламтяха румени петна. Новоизлюпеният банкер беше възбуден. Обичаше това състояние на тялото и душата си, доставяше си насладата и тя никога не му омръзваше, а беше стимул за по-нататъшните му успехи, но същевременно и резултат от досегашните. Сивата коприна на халата, разстлана на страничните облегалки, разкриваше голата плът, окосмена от шията чак до ноктите на краката. Бардин нежно погали гърдите си, корема, по-надолу ръката му се задържа, но съвсем за малко, още не, рано е — той пи глътка минерална вода, дръпна от цигарата и премрежи очи, но така, че да вижда екрана.