— Какво има, Сю-лин? — извиках аз и вдигнах от земята изумения Дейви.
Хванах я за ръката, но тя се дръпна рязко и отново се нахвърли върху него. Сграбчи го за косата и го блъсна в стената, преди да успея да я спра. След това сви юмручета и ги притисна към очите си, от които не спираха да се леят сълзи. Децата гледаха онемели как тя отиде в ъгъла за усамотяване, седна на малкото столче с гръб към класа и се разрида неудържимо.
— Какво става, за Бога? — попитах аз смаяния Дейви, който седеше разкрачен на пода и сочеше с пръст един откъснат кичур коса. — Какво направи?
— Само й казах „дъщеря на обирджия“ — отвърна той. — Така пише във вестника. Мама каза, че баща й е обирджия. Пратили го в затвора, защото обрал бензиностанция.
Толкова бе сащисан, че не знаеше да заплаче ли или не. Всичко се бе случило така светкавично, че все още не можеше да разбере дали нещо го боли.
— Не е хубаво да говориш така — казах нерешително. — Седни си на мястото. След това ще се погрижа за Сю-лин.
Той се изправи и несигурно седна на стола си, като продължаваше да опипва разчорлената си коса. Явно му се искаше да обърне на майтап положението, в което бе изпаднал, но нищо не можа да измисли. Насили се да заплаче, но очите му останаха сухи.
— Гадни момичета — измънка той и се опита да изтръска полепналите косми по пръстите си.
През следващия половин час от време на време поглеждах към Сю-лин, докато провеждах заниманията си с класа. Скоро тя престана да плаче и вдървените й раменца постепенно се отпуснаха. Бе поставила ръце в скута си и се досещах какво я разтушава. По-късно се опитах да поговоря с нея, но тя бе така погълната от мъката си, че не се получи никакъв разговор. Седеше и ме гледаше кротко, а ръчичките й потреперваха в скута. Може да ти се скъса сърцето, когато видиш детски ръце да потреперват така.
Същия ден следобед нещо ме накара да вдигна поглед, сепната сякаш от нечий вик, и срещнах тревожните очи на Сю-лин. Огледа се смутено наоколо и пак погледна към ръцете си — към празните си ръце. След това се втурна към ъгъла за усамотяване и бръкна под стола. Върна се бавно на мястото си — носеше невидимия предмет. Очевидно за първи път й се налагаше да търси Кутията. Някаква неясна тревога ме преследваше през целия следобед.
През следващите дни, докато траеше процесът, Сю-лин присъстваше в клас само телом. При всеки удобен случай потъваше в Кутията. Всеки път, когато я забравяше някъде, трябваше да отиде да си я вземе. Събуждаше се все по-неохотно от тези свои сънища наяве, докато един ден се наложи да я разтърся, за да я върна към действителността.
Посетих майка й, но тя не можа или не пожела да ме разбере и се почувствах като празна клюкарка, която не проявява капка внимание към положението, в което се намира нейният съпруг, тъй като изобщо не споменах за него.
— Щом се държи зле, напляскайте я — отсече накрая тя и уморено премести хленчещото бебе от единия върху другия си крак, след което отметна несресания кичур коса от лицето си. — Постъпвайте както намерите за добре. Нямам повече сили да се занимавам с децата в момента.
В края на краищата бащата на Сю-лин бе признат за виновен и осъден на каторжен труд. На другия ден Дейви се приближи до мен на пръсти и без да обръща внимание на възмущението ми, че прекъсва работата ни, прошепна силно:
— Сю-лин отново спи с отворени очи, учителко.
Отидохме при масата му, той се намести на стола си до нищо неподозиращата Сю-лин и я смушка с пръст.
— Казах ти, че ще те издам.
И вдървена като кукла, тя тупна на една страна на пода пред ужасените ни очи. От удара се отпусна и остана да лежи на зелените плочки — крехка хартиена кукла, сякаш стиснала нещо в едната си ръка. Разтворих с мъка пръстите й и едва не се разплаках, като усетих как магията изчезва под грубите ми усилия. Отнесох на ръце Сю-лин до лекарския кабинет и се заехме да я свестяваме с влажни кърпи и с молби. Накрая тя отвори очи.
— Учителко — прошепна едва чуто.
— Да, Сю-лин. — Взех в длани студените й ръце.
— Учителко, аз почти влязох в моята Кутия.
— Не — отвърнах аз. — Невъзможно е. Много си голяма.
— Татко е там. И мястото, където живеехме по-рано.
Погледнах бледото личице. Бих искала да вярвам, че не завист или споменът за дребнавата заядливост на Алфа, а искрена загриженост към нея ме накара да изрека с непоколебима увереност думите:
— Това е само игра. Само на шега.
Тя сви юмручета в ръцете ми в знак на несъгласие.