Спомних си как слабичкото, вцепенено телце на Сю-лин се строполява на пода. Дълбоката й потребност бе открила — или създала (кой би могъл да каже със сигурност?) — нещо твърде опасно за едно дете. Толкова лесно бих могла да върна искриците на щастието в нейните очи… Но каква щеше да бъде цената?
Не, бях длъжна да спася Сю-лин. Само зрелостта — родена от тъгата и от самотността, които тя едва бе започнала да опознава — можеше да ни научи да използваме безопасно и разумно една Кутия за всичко.
Сърцето ми се разтуптя, когато плъзнах длани по повърхността и от двете страни на…
Отново поставих ръцете си отгоре, преди наистина да погледна — вече знаех, че можеш да зърнеш гледката на своето съкровено желание само за сметка на нечие друго сърце.
Седях зад бюрото си разтреперана и задъхана, с мокри длани и имах чувството, че се връщам от някакво далечно пътешествие. И може би наистина се връщах. Може би за част от секундата бях зърнала всички чудеса на света.
— Сю-лин — извиках аз. — Би ли дошла при мен, когато си готова.
Тя кимна, без да се усмихне, занесе ножицата и я пусна в кутията, смачка хартиените изрезки и се приближи към кошчето за боклук до бюрото ми.
— Имам нещо за теб, Сю-лин — казах аз, без да откривам кутията.
Тя хвърли бегъл поглед към ръцете ми и равнодушно вдигна очи към мен.
— Вече съм готова.
— Интересно ли ти беше?
— Да — излъга ме тя.
— Добре — уж й повярвах аз. — Виж тук.
И разтворих длани.
Тя пое дълбоко дъх и цялата настръхна.
— Намерих я — прошепнах припряно аз, страх ме беше да не се разсърди. — В най-долното чекмедже.
Облегна се на ръба на бюрото, стиснала силно ръце и вперила очи в кутията с онзи болезнен копнеж, с който децата поглеждат към коледните витрини.
— Може ли да я взема? — промълви тя.
— Тя е твоя — подадох й я аз.
Не помръдна. Само премести поглед върху лицето ми.
— Може ли да я взема? — попита още веднъж.
— Да! — настоях аз. — Но…
Примигна. Беше се досетила за условието ми, преди да го изрека.
— Никога повече не се опитвай да влезеш в нея.
— Добре — въздъхна облекчено тя. — Добре, учителко.
Пое Кутията и я мушна внимателно в малкия си джоб.
Обърна се и тръгна към чина си. Тайничко се усмихнах. Загасналата свещичка в нея отново бе припламнала. Крачетата й сякаш едва докосваха пода.
Въздъхнах дълбоко и зашарих с пръсти по бюрото си. Нямаше друга кутия. Какво ли щеше да съзре Сю-лин най-напред? Тази първа глътка за нейната зажадняла душица.
Сепнах се, когато тя отново застана до лакътя ми с Кутията в ръце.
— Учителко, винаги когато поискате моята Кутия, само ми кажете.
В гласа й не бе останала нито следа от предишната апатия. Не знаех какво да отговоря от изумление. Тя не бе имала време дори да надникне в Кутията.
— О, благодаря, Сю-лин — успях да изрека накрая. — Много ти благодаря. С радост бих я взела за малко някой път.
— Искате ли я сега? — протегна ръце тя.
— Не, благодаря — едва преглътнах буцата в гърлото си аз. — Сега е твой ред.
— Добре — прошепна тя. И добави: — Учителко?
— Да?
Наведе се плахо към мен и опря буза о рамото ми. Погледна ме с топлите си, широко отворени очички и внезапно обгърна врата ми с двете си ръце в спонтанна, неловка прегръдка.
— Внимавай! — прошушнах през смях в якичката на синята й рокля. — Пак ще я загубиш!
— Не, няма — засмя се и тя и потупа с длан джоба си. — Никога, никога вече!