Вчера организира погребение на кучето си както за човешко. Само дето не му скова ковчег и не му свири музика. Целият персонал беше в траур. Синовете му пристигнаха, дебеловрати като него. Циврят пред умрелия пес като малки дечица. Имаше един образ, който все наричаше кучето „помияр“. Сега като го погребваха се изтъпани пред шефа и като започна, „Господин Цинарски, аз много обичах това куче! То ми бе много мило на сърцето…“ Слушах го и не можех да повярвам на ушите и очите си. Такъв блюдолизец не вярвах, че съществува на тоя свят.
— Такива са някои. Плюеш му в лицето а то ти дума, че дъждец роси. Та значи го погребахте с церемонии?
— Целият персонал бе в наличност, секретарка, главен счетоводител, любовниците на шефа, снабдители, пазачи. Всички гледат кучето и мене. Усещах, че с погледи ще ме разкъсат.
— Да не ти пука! Чуваш ли? Да не ти пука! За тия мутри кучетата са по-важни от хората. Самите те са зли кучета.
— Лесно ти е на тебе. Не работиш за тях!
— И какво стана след това? Намериха ли друго куче?
— Един ден доведе две овчарки. Още са малки, но хапят зло. Храни ги като онова, с цяла паница кебапчета. А онова старото зарови на два метра под земята, в двора на комбината. Намери отнякъде и сложи един голям бял камък на мястото. Само дето не го надписа. Откачалка е тоя човек бе братче.
— Търси си друга работа, че няма да имаш мира. Ще бъдеш винаги човека който е отровил кучето на шефа.
Гявола вдигна чашата, отпи една голяма глътка коняк и въздъхна тежко. Челото му се бе оросило със ситна пот. Към множеството вертикални бръчки по челото се бе добавила още една.
— Днес започнах да храня новите му псета. И те са зли. Хвърлят се и ми ръфат ръката. Аз ги ритнах. Извиках им „помияри“. Отнякъде се появи единия от синовете му. Доближи ме. Гледа ме изпод очи зверски и тежко процежда. „Да не съм те чул да казваш на кучетата «помияри». На куче такава дума не трябва да се казва!“ Що не ме халоса с лопатестата си ръка по главата. Мамка им… Ще ми изядат душицата…
— Търси си работа, какво да ти кажа. Но на старата не се връщай. Оня изедник полицай ще ти стопи лагерите.
— Там поне ми имаха уважението. Държаха се към мен като към изпаднал инженер. Тук обаче съм като посмешище, някакво нищожество, което е толкова мизерно, че не му се полага да живее.
— Не си ли забелязал нещо? Преди шестнайсетина години, когато започна крадливия им възход към богатството, действаха много плахо и внимателно. Бяха боязливи. Крадяха нагло, но бяха боязливи. След това като видяха, че действията им са безнаказани стана по-дръзки. Но си имат комплекс и с теб го избиват. Твоята нищета им доставя някакво извратено удовлетворение.
Имат някаква гузна съвест която непрекъснато ги яде отвътре, а като видят хора като теб си казват „Ето, ако не бях крал, щях да съм като него! Сега съм богат и недосегаем. Имам власт, пари и всичко ми е в ръцете. Този мизерник е по-нищ и от кучето ми!“
— Прав си! Така е! — въздъхва и допива чашата. Много съм скапан приятел. Ще тръгвам, че утре съм на смяна и отново ще преглъщам горчилка и треперя пред тия мутри. Ще метя двора от окапалите листа и ще се моля за злата си съдба. Кутсуз съм си аз. Зная си. Кутсуз съм.
Гявола стана. Не се опитах да го задържа. На негово място не бих издържал. По-нервен съм и както се познавам, при тая ситуация щях да посегна и ударя тая мутра. Ще посегна, а след това вероятно ще ми събират кокалите с лопата.
Изпратих го до входа на кооперацията. Тръгна си унил и прегърбен.
От балкона на втория етаж се чу силен вик. Съседът пенсионер се беше напил. Бе се изправил, слаб със зачервено лице. Бе вдигнал ръка и рецитираше одата на Вазов „Опълченците на Шипка“. Току що се бе прибрал от София, където с големи връзки си бе уредил работа като нощен пазач. Вероятно му бяха дали мизерната заплата и както му е реда тя бе отишла за бутилка ракия. Погледът му се бе втренчил в отсрещния бар, собственост на митничаря, където няколко лъскави, скъпи автомобила търпеливо чакаха отвън собствениците си. Край един от тях се бе изправил младок със запалена цигара. Той гледаше мълчаливо пияния и от време на време дръпваше дълбоко от скъпата цигара.
Прибрах се. Пуснах отново „Канал Осем“. Предаването на Даниел Цветков беше завършило. Някакъв нестроен цигански оркестър вихреше кръшен кючек. Солист беше незабравимия Мондьо. Нямаше как, изключих го. Чалгата не ми е в кръвта. Седнах пред компютъра, защото трябваше някак да се убие тая тъжна октомврийска вечер.