— С удоволствие — отговори Зошченко с благодарност. — Полетът до Москва е дълъг, а храната, която сервират в самолета, не е особено вкусна.
2.
7 юни
Москва, Русия
Маратонът от полети, дори с удобството на първа класа, винаги оставяше у Оксана Зошченко усещането за отпадналост и дискомфорт. След пристигането си на летище „Шереметиево“ тя побърза да се прибере в апартамента си и моментално се просна на леглото. Спа до късно, после отиде в изключителен СПА център за масаж и за нова прическа и маникюр, тъй като искаше да изглежда възможно най-добре на следобедната си среща.
Освежена, Зошченко насочи своето бяло беемве седан нагоре по проспект „Косигин“, към гористата част на югозападна Москва, позната като Воробьовые гори — Хълмовете на врабчетата. Зави от главния път и подкара по улица, рамкирана от дървета и триметрови зидове, които бяха прекъснати на равни интервали от врати и караулни помещения — в тях се даваше или отказваше разрешение за достъп до поддържаните земи и имението.
Въпреки предреволюционния си вид повечето от великолепните резиденции по Хълма на врабчетата всъщност бяха построени при властването на Сталин за привилегировани членове на управляващата класа. По време на революцията през 1917 г. комунистическите оръжия са заплашвали временното правителство от същите тези хълмове.
Пътят се виеше през хълмистия терен, докато Зошченко накрая достигна целта си: голяма двуетажна къща, която някога обитаваха най-дългогодишните служители на Политбюро. В съзвучие с новите политически ветрове из Русия внушителната постройка от дялани камъни и тухли сега служеше за убежище на Виктор Иванович Орлов — основател на ВИО „Финпром“ и най-богатият бизнесмен в държавата.
Зошченко спря пред пропускателния пункт, където безукорно облечен и добре въоръжен пазач провери дали името й е в списъка на посетителите, на които им е разрешено влизане. След бърз, но обстоен преглед на беемвето й — колите бомби, пратени от конкуренти в бизнеса, не бяха непознато явление в Москва — пазачът й даде знак да мине.
Тя подкара по чакълестата алея към орнаментирания, украсен с колони вход. Двама пазачи в костюми се приближиха, докато паркираше колата си. И те бяха въоръжени, а жици с телесен цвят минаваха от ухото към яката на всеки. Единият пазач галантно отвори вратата на колата й.
— Благодаря ви — каза Зошченко и излезе от беемвето.
Отдалечи се на няколко крачки, после спря, както беше правила много пъти. Знаеше задължителната процедура и не чувстваше нито уплаха, нито раздразнение. Вторият пазач се усмихна любезно и бързо прокара детектора за метал покрай тялото й.
— Добре дошла отново, доктор Зошченко! — поздрави пазачът и изключи детектора, спокоен, че не е открил нищо.
Личната охрана беше наистина въпрос на живот и смърт за хората, които си бяха проправили път до върховете със зъби и нокти през отломките на сриналата се Съветска Русия и бяха построили своите бизнес империи от руините. Тартор на тези хора, олигарсите на нова Русия, беше Виктор Иванович Орлов.
Докато Зошченко изкачваше гранитните стъпала към входа, дискретно поставени наблюдателни камери следяха приближаването й. А когато стигна, иконом отвори масивната дървена врата.
— Благодаря ти, Анатолий — кимна тя и влезе в орнаментираното фоайе.
— Той е в офиса — съобщи икономът. — Да ви съпроводя ли нагоре?
Зошченко махна с ръка и продължи да върви:
— Знам пътя.
Изкачи се по витото стълбище на втория етаж. Слънцето се процеждаше през наклонения паладиански прозорец срещу горната площадка. Сви наляво и тръгна по широкия коридор покрай впечатляващи оригинални произведения на изкуството — цената на всяко от които би стигнала милиони на търг — към двукрила остъклена врата. Когато я достигна, чу слабо електронно изжужаване и изщракване на механична ключалка. Хвана сребърните дръжки и бутна. Идеално балансираните триметрови врати се отвориха плавно.
— Доктор Зошченко, добре дошла отново! Надявам се, че пътуването е било приятно — приветства я любезно Ирина Чорни при влизането й в стаята.
Чорни беше дребна жена в началото на тридесетте, привлекателна по фин, класически начин. Орлов имаше око за красотата — и за изкуството, и за жените — и се обграждаше с най-доброто от двете. Зошченко нямаше как да знае дали Чорни осигурява интимни лични услуги на работодателя си, но се надяваше, че интелигентен човек като Орлов няма да пресече границата с жена, която работи в сърцето на неговата бизнес империя.