— Не забелязвам нищо — каза Дмитрий тихо, а му се искаше да проумее странното радиомълчание на другаря му. — Но позицията на Ваня е почти под нас.
Всички от екипа му бяха професионалисти; всеки беше служил под негово командване в Спецназ — елитните специални части на Червената армия. Беше ги избрал лично за частната си оперативна група, когато заплатите в руската армия бяха започнали да стават оскъдни. Днес те бяха добре платени и добре оборудвани наемници на служба при Виктор Орлов.
Дмитрий почеса брадичката си. Зърнест слой от засъхнала пот покриваше мускулестото му тяло — резултат от местенето на десетината тежки кутии с оборудване, книги и документацията към експериментите, които беше изпратен да открадне.
— Искаш ли да проверя Ваня? — попита Йосиф.
Дмитрий се замисли за миг, после поклати глава към мургавия тъмнокос грузинец:
— Не. Ще продължим според плана, но бъдете нащрек. Може да е просто объркана комуникация и проблем с оборудването.
— А ако не е?
— Ако не е, Йосиф, искам да си тук с останалата част от групата. — Лесков се обърна към двамата носачи, които наблюдаваха коридора. — Как изглежда, Павел?
— Чисто — отговори Павел уверено. Нищо не беше помръднало сред смълчания празен коридор.
Дмитрий се усмихна, горд от професионализма, който показваше по-младият му брат. Павел водеше и проверяваше пътя, докато отрядът се движеше напред.
— Тръгваме — нареди Дмитрий.
Павел закрачи по коридора, последван от Юрий и Дмитрий, които насочваха плоска четириколесна количка. Йосиф изостана на няколко крачки, за да прикрива гърба на отряда. Лабораторията на Сандстром беше в дъното на коридора.
— Изглежда това са последните — обяви Дмитрий, докато влизаха в лабораторията. Английският му беше безупречен като на американец от централните щати.
Хората му се разпръснаха и се насочиха към оставащите кутии. Парамо седеше на стол близо до Келси, която стоеше до прозореца; Сандстром приседна на лабораторната скамейка и подпря лакти на коленете си.
Когато Дмитрий се приближи на около три метра от Сандстром, дясната му ръка мигновено се спусна към кобура на кръста и измъкна оръжието. Мускулите на тялото му се напрегнаха рязко, когато стисна електрошоковия тейзър с две ръце и стреля.
Ускорени от тласъка на азота под налягане, две иглоподобни стрелички безшумно полетяха към Сандстром. След по-малко от една десета от секундата двете стрелички преминаха през памучната риза на физика и се забиха в гърдите му. Пулсиращ електрически ток премина от електрошоковия пистолет на Дмитрий чрез стреличките в тялото на Сандстром.
Физикът потрепери конвулсивно и се свлече на лабораторната скамейка. Главата му с тъп звук се блъсна в дебелата черна маса.
В другата част на стаята нападението на Юрий и Павел протече идентично. Само внезапната промяна в израженията на лицата на Келси и Парамо предшества бързото им обезвреждане.
— Йосиф? — извика Дмитрий.
— Коридорът е чист — отговори грузинецът.
— Липсва Килкъни, мъжът с червената коса. Мерцедесът му все още е паркиран до товарителната площадка. Трябва да е някъде в сградата. Оглеждайте се за него.
Когато пулсиращият заряд на тейзъра беше атакувал нервната система на Парамо, сърдечният ритъм на застаряващия физик се беше накъсал. Мускулът пърхаше в опит да намери постоянен ритъм, докато накрая отслабеният орган замря.
— Мисля, че убих стареца — обяви Павел безстрастно. — Не трепери като другите.
— Толкова по-добре за него — отвърна Юрий. — Сложи тези кутии на количката, докато наглася експлозивите.
Той измъкна подплатено одеяло от количката, разви го и извади четири пистолета в кобури за рамо и чифт запечатани прозрачни торби, с по около литър течност. Докато Павел натоварваше последните две кутии, Юрий вдигна двете торби и внимателно ги постави на лабораторната маса близо до мивката. После сложи тапата и пусна водата, докато една трета от мивката не се напълни.
— Готово!
Дмитрий погледна часовника си.
— По мой сигнал — втората стрелка се приближаваше към дванадесет. — Сега.