Дороти се замисли за момент, докато събере мислите си. Затвори очи, явно се опитваше да потисне надигащата се емоция.
— Нещо ужасно се случи. Съпругът ми е мъртъв, а Тед е имал късмет да остане жив. Ще му е много трудно да се възстанови от всичко това, но не искам да се отказва. Вземете. — Тя подаде плика на Келси. — Моля ви да ги занесете на Тед. Рафаел искаше той да ги получи.
— Не трябва ли вие да му ги дадете? — попита Келси.
— Не, Рафаел трябваше да му ги даде. Щеше да го направи след преместването на лабораторията. Каза, че тези писма съдържат идеи, които могат да помогнат на по-млад ум да разреши загадките, възникнали в хода на съвместната им работа. Тед е в болницата в Ан Арбър в момента и не знам кога ще мога да отида да го видя. Бедният човек е загубил работата на живота си и своя наставник. Ако тези писма са наистина толкова ценни, мисля, че Тед трябва да ги види колкото се може по-скоро.
13.
27 юни
Ан Арбър, Мичиган
Нолън и Келси последваха синьо-белите насочващи знаци, които ги отведоха до първия етаж на университетската болница. Бяха дошли да посетят Тед Сандстром, който беше докаран с въздушен транспорт до Ан Арбър, след като получи спешна медицинска помощ в Саут Бенд. Макар че повече от половината му тяло беше тежко изгорено, прогнозите бяха оптимистични.
Като откриваха пътя си в лабиринта от коридори, двамата най-накрая стигнаха до отделението за изгаряния, разположено в отдалечено крило на болницата. Когато се приближиха до електронно заключените двойни врати на отделението, главната сестра ги пусна да влязат и ги накара да се запишат в списъка с посетители.
Отделението се помещаваше в извит двуетажен блок в северната част на болницата. Дванадесет единични стаи за пациенти следваха външните извивки. Затворените прозорци във всяка от тях даваха добър изглед към реката Хурон. Стъклена стена изолираше стаята на пациента от коридора и същевременно даваше видимост на медицинския персонал. Монитори висяха от тавана с информация за жизнените показатели на всеки от пациентите.
— Имате посетители — обяви сестрата меко, след като влезе в стаята на Сандстром.
Набързо провери системите, погледна към показателите на малкия монитор в стаята и спокойно излезе навън.
— Здрасти, Тед! — поздрави Нолън, когато пристъпиха вътре.
Стомахът му се сви на топка. Гледката на изгорената плът на Сандстром не го шокира; беше виждал далеч по-лоши неща при мисии по света. Но тя отключи спомени и чувства, които се беше надявал да остави зад себе си след напускането.
— Няма ли да попиташ как съм? — поинтересува се Сандстром. Горчив сарказъм се прокрадваше в дрезгавия му глас.
— Не, защото или ще излъжеш, за да не нараниш чувствата ни, или по-лошо — ще ни кажеш истината.
— Нолън! — сепна се Келси, смутена от неуместния му коментар.
Сандстром безсилно повдигна ръка.
— Прав е, Келси. Чувствам се толкова добре, колкото и изглеждам. Поне се грижат добре за мен, а обезболяващите ми спестяват най-лошото. Как е Дороти?
— Справя се доста добре — каза Келси. — Изпраща ти много обич.
Нолън придърпа стол до леглото за Келси, сетне седна на страничната облегалка.
— Някакви вести за нападателите? — поинтересува се Сандстром.
— Нищо — отговори Нолън. — Полицията е блокирала всички пътища, но не успя да открие и следа от тях. ФБР бавно пресяват каквото е останало от лабораторията ти за някакви физически доказателства, но това ще отнеме време. Помолих и един познат от ЦРУ да хвърли едно око.
— ЦРУ?
— Да, има международен аспект в тази история, а хората в Лангли са по-добре подготвени да се занимаят с това, отколкото полицията на щата Индиана. Мъжете, които нападнаха лабораторията ти, изглеждаха и се държаха като контингент на Спецназ.
— Какво е Спецназ?
— Руските специални военни части. Никой в руското правителство не е достатъчно луд, за да започне мисия като тази на американска земя, така че вероятно тези мъже са наемници и някой с много дълбоки джобове ги е изпратил тук. Но стига с тези разговори. Искаш ли малко добри новини?