— Не, били са писани до него от млад физик, който е бил тук, в Мичиган, преди петдесет години — обясни Келси. — Прочетох на Тед няколко от тях вчера, зашеметяващи са.
— Мога да потвърдя това — каза Нолън. — Всяко писмо започва с малко приятелски клюки, после преминава към обсъждане на разни аспекти на теоретичната физика, в които се загубих много бързо.
— Вероятно има по-малко от петстотин души, които са способни да проумеят тези писма — допълни Келси. — Май всяко от тях съдържа искра от гениалност, дълбоко проникновение за начина, по който е устроена вселената.
— Може ли човекът, който е написал писмата, да помогне на Сандстром да завърши работата си? — зачуди се Одри.
— Това се опитваме да разберем — рече Келси. — Странното около тези писма е, че никога не съм чувала за автора. Толкова блестящ учен би трябвало да е оставил следи от работата си някъде.
Мартин се вгледа надолу в кафеникавата течност в чашата си, потънал в размисъл.
— Ние с Келси прекарахме по-голямата част от деня в търсене на някакви следи от този човек в кампуса — продължи Нолън. — Не намерихме почти нищо. В библиотеката няма книги, статии или научни документи, носещи неговото име.
— Това не е много изненадващо — каза Келси, — като се има предвид, че той е бил асистент-професор и е прекарал само две години тук.
Мартин погледна към жена си, докато Келси говореше, а очите му се напълниха със сълзи.
— Какво има, скъпи? — попита го Одри.
— Йохан.
Одри вдигна ръце към устните си, сякаш за да задържи дъха си.
— Татко — разтревожи се Шон, — добре ли си?
— Всичко е наред, сине. Малко съм изненадан, това е всичко. — Мартин се обърна към Нолън и Келси. — Мъжът, който е писал тези писма, този приятел на Рафаел Парамо… не е ли бил немец на име Йохан Волф?
— Да — потвърдиха те в един глас.
— Как разбра? — попита Нолън любопитно.
— Чудех се дали ще чуя това име някога отново — каза Мартин отнесено на глас. След миг мълчание той погледна към Одри, която изтриваше сълзите от лицето си.
— Отговори на въпроса на Нолън — настоя тя.
— Йохан Волф беше мой приятел. През четиридесет и шеста пристигна тук, в Ан Арбър, с дрехите на гърба си, няколко долара в джоба и работа в университета. Бедният човек беше напълно загубена душа, нямаше приятели или семейство — а антигерманските настроения тогава бяха доста силни. Срещнахме се случайно, защото кабинетът му беше в „Рандал“, а аз бях в съседната сграда. Той беше сянка на човек, когато пристъпи през вратата на работилницата ми, беше се загубил и търсеше някой да го упъти. Помогнах му и с течение на времето станахме приятели. Бяхме истински Мът и Дасеф3, той — образованият немски учен, а аз — прост ирландски дърводелец.
— Йохан беше блестящ млад мъж — добави Одри. — Беше привлекателен по свой си начин и много мил. Около него витаеше тъга, както и при много от бежанците, които дойдоха след войната. Разбирате ли, той беше загубил всичките си близки.
— Не всички, Одри. Забравяш Ели — напомни й Мартин.
— Коя е Ели? — поинтересува се Нолън.
— Годеницата на Йохан. Влюбили се малко преди войната да избухне. За съжаление тя и семейството й не успели да избягат от Германия и били изпратени в лагерите на смъртта.
— Били са евреи — поясни Одри.
— Мисля, че схващат ситуацията, скъпа. Злият Хитлер не е изпратил твърде много лутерани по лагерите. Както и да е, докато Йохан е работил в Берлин, семейството му било убито в Дрезден и Ели изчезнала в тези лагери. Търсил я след войната, но не успял да я открие. И понеже бил добре образован, успял да си намери преподавателска работа тук, в Мичиган. Малко повече от година след като пристигна получи писмо от Германия. Оказа се, че Ели е оцеляла през войната и живее в Чикаго. Не се бяха виждали от години, но това нямаше значение.
Мартин преглътна буцата, заседнала в гърлото му.
— През ноември четиридесет и осма заех на Йохан няколко долара, за да може да купи годежен пръстен на Ели. Нищо твърде скъпо, разбира се — никой от нас не беше Рокфелер… — просто обикновена златна халка, като знак на любовта му към нея. Местен бижутер я направи и той я занесе в Чикаго. Последния път, когато видях Йохан, беше в работилницата ми, та тогава ми каза, че тя приела предложението му за брак. Господи, беше наистина щастлив! Дори ме помоли да му стана кум. Когато се разделихме, се уговорихме, че той и Ели ще ни дойдат на гости през уикенда.