— Олег — каза Воронин, когато Артузов закова и последния пирон, — още веднъж благодаря за помощта.
— Няма проблем, Пьотр Ефимович. Радвам се, че успях да ви услужа.
С тези думи Артузов избута количката с дървения ковчег към вратата на пещта за кремация. Ковчегът се заклати, докато Гък се блъскаше вътре и крещеше. Когато количката беше нагласена, Артузов се отправи към конзолата и започна кремацията. Ковчегът бавно се плъзна по конвейера от неръждаема стомана към пещта. Температурата вътре вече беше надминала двеста градуса. Свръхнагрятият въздух прониза гърлото и дробовете на Гък, всяко паническо и задъхано вдишване ставаше по-трудно от предишното. Блъскането в кутията спря, когато Гък загуби съзнание.
„Не за първи път Артузов изгаря жив човек за мен — помисли си Воронин с усмивка, — няма да е и последният.“
Докато излизаше от погребалния дом, той се замисли за братовчеда на Гък в Москва и посещението, което скоро щеше да му направи Дмитрий Лесков.
— Глупако — промърмори накрая, — откраднал си от погрешния човек.
18.
30 юни
Свердловск, Русия
Лара Авакум седеше с изправен гръб на стола, краката й бяха опрени върху възглавница, която лежеше върху отвореното чекмедже на бюрото. С купчина хартия на скута си, Лара се взираше през прозореца към сибирската гора в далечината и ритмичното поклащане на клоните под повеите на вятъра. В съзнанието си можеше да види приливите и оттичанията на енергията в органичната система отвъд прозореца, плавната красота на природата, очертана пред нея като картина на Ван Гог.
„Свердловск 23“ беше името, което правителствените разработчици бяха дали на това секретно изследователско съоръжение, а Авакум беше прекарала последните десет години от живота си тук. Това беше затънтена редица от сгради, сгушени сред хълмовете на планините Урал, чието съществуване все още се смяташе за държавна тайна.
Отривисто почукване на вратата внезапно прекъсна медитирането й.
— Да.
Вратата леко се открехна и през пролуката се появи посивяващата глава на Борис Жиров.
— Лара, имаш посетител — каза Жиров, в тона му личаха еднакви дози загриженост и вълнение. — Георгий току-що се обади от главната порта. Ще бъде тук след минута.
Посетителите бяха рядко срещано явление в „Свердловск 23“. Човек никога не знаеше как да приеме неочаквано пристигане на представител на правителството — единствените посетители, които бяха допускани тук.
Авакум се изправи и пооправи бледожълтата си рокля.
— Какво мислиш, Борис? — попита тя, като се надяваше да изглежда представителна.
— Красива, както винаги — отговори Жиров — Ето я.
Жиров отвори вратата и застана отстрани, като пропусна добре облечена брюнетка в кабинета на Авакум.
— Доктор Авакум, аз съм Оксана Зошченко, заместник-директор на Руската академия на науките.
— За мен е чест. Моля, седнете.
Зошченко кимна и прие предложението, въпреки че от дългото изтощително шофиране от Екатеринбург я боляха гърбът и седалището.
— Желаете ли чаша чай?
— Може би по-късно. Точно сега бих искала да изясня целта на посещението си.
Зошченко отвори тънкото си кожено куфарче и извади бяла папка, върху която се виждаше логото на академията. Етикетът на папката носеше името на Авакум.
— Работила сте за академията от дипломирането си от Московския държавен университет, преди малко повече от десет години?
— Да.
— Докторската ви дисертация е доста впечатляваща — продължи Зошченко, докато прехвърляше досието. — Имате разработки върху квантова лазерна оптика, което е довело до разпределението ви в това подразделение.
— Да — отново потвърди Авакум, като й се искаше да беше учила нещо по-малко интересно за апаратчиците на академията, отговорни за военните приложения.
— Виждам, че неколкократно сте искала преразпределение и всяка от молбите ви е била отхвърлена.
Авакум кимна, а гърлото й се сви. Чувство на обреченост се прокрадна в нея. Честите й молби най-сетне са били забелязани, а тази жена беше пратена да я порицае лично.
— Жалко — каза Зошченко и затвори папката. — Има редица по-интересни проекти, които могат да се възползват от ум като вашия. Поднасям извинения от името на академията за това, че сме допуснали да гниете в тази пустош.