Той даде знак на Веспър да изкопае още малко. Когато челюстта отхапа още няколко сантиметра пръст, Джоунс вдигна ръка, тъй като нещо странно бе приковало вниманието му.
Веспър беше оголил някакъв дълъг предмет. Джоунс разкопа около ръбовете на обекта, който изглеждаше мек и подобен на гума.
— Надявам се това да не са някакви електрически кабели — процеди той.
Обхвана предмета с две ръце и дръпна. Той бързо се откъсна и Джоунс осъзна, че това е човешка ръка.
— Исусе Христе! — извика той.
— Хей, Даръл! — провикна се Веспър от багера.
— Бъд! — изкрещя Джоунс с ококорени очи и изпаднал в паника. — Бъд, има шибана ръка в проклетия изкоп.
— Спокойно, Джоунс, спокойно. Какво каза?
— Има шибана ръка, човече — отговори Джоунс, като подчертаваше всяка сричка, — в проклетия изкоп.
Веспър се вгледа в трапа и видя ръката да лежи там, където Джоунс я беше оставил.
— Не съм гробар! — оплака се Джоунс.
Веспър поклати глава отвратено, като съзнаваше, че това може да забави проекта му повече, отколкото седмица непрестанни валежи. Той измъкна телефон от джоба на бедрото си и се обади на Фред Мъроу, координатора на проекта от страна на университета.
— Здрасти, Фред — поде той саркастично, — познай какво ударихме току-що?
— Не ми казвай, че е топлопровод!
— Не, далеч сме от тях. Опитай отново.
— Бъд, нямам време за това. Какво, по дяволите, ударихте?
— Не сме ударили нищо, Фред. Изкопах нечия шибана ръка. Прегледах всички строителни планове за тази част и не си спомням някъде да съм срещал думата „гробище“.
— Добре, Бъд. Просто се успокой. Ще се обадя тук-там и ще дойда да видя на място.
21.
17 юли
Ан Арбър, Мичиган
— Даръл, готов ли си да се върнеш на работа?
Даръл Джоунс се приближи към Бъд Веспър, който седеше в земекопната машина, и колебливо се вгледа в изкопа.
— Измъкнаха ли всички трупове от дупката?
— След като забавиха програмата ми със седмица, дано да са го направили. Шибано медицинско училище!
— Медицинско училище?
— Да. Към края на 1800 медицинското училище е имало няколко сгради наоколо. Голямата сграда, в която са учили анатомия, е била точно на мястото, където копаем.
— Ръката всъщност изглеждаше доста по-свежа.
— Не е била. Университетът е изпратил патолог, за да събере намереното от нас. Каза ми, че причината да не открием само кости е, че частите са били твърде добре консервирани и са били заровени твърде дълбоко, за да не може някое куче да ги изрови. Човекът каза, че в онези времена се носели слухове, че медицинското училище ограбва пресни гробове, за да се сдобива с трупове. Увери ме, че вече не се прави така.
— Искрено се надявам.
— Както и да е, вече ги няма и са на път към подобаващо погребение.
— Радвам се да го чуя — каза Джоунс, като взе измервателния уред и започна да се спуска в дупката.
До следобед Веспър беше разширил изкопа покрай Западното инженерно, но докато копаеше по-близо до старите сгради, започна да попада на останки от стари строежи.
— Иска ми се да пребия човека, който е оставил тези лайна след себе си — промърмори Веспър, като загреба още веднъж натрошени тухли.
Сетне наклони хидравличната ръка обратно към дупката. Когато достигна дъното, се чу дълбок кънтящ звук. Джоунс бързо сигнализира да се отдръпне назад. Веспър закара машината настрани, изключи двигателя и се приближи към ръба на дупката.
— Какво, по дяволите, беше това?
— Не знам, Бъд, но определено звучеше странно.
— Може да е разклонение на тунел от котелното или топлопровод.
Джоунс спусна измервателния прът в дупката и проследи с поглед дълбочината.
— Около тридесет не достигат.
— Твърде дълбоко, за да е тунел.
Веспър се замисли, огледа мазилката и се опита да отгатне каква е била сградата по оголената част от нея. Отломката, която бяха разкрили, изглеждаше ограничена в кръгова област с диаметър от три метра.
— Трябва да проверя нещо.
Веспър се измъкна от дупката и се отправи към караваната, която му служеше за походен кабинет. Прегледа серия от чертежи, дадени му за проекта, и взе плана на целия кампус.
Откри района, на който работеха, и до едно пресечено кръгче прочете бележка — комин, премахнат през 1948.