— Нолън, Мартин с теб ли е? — попита Одри рязко.
— Да, бабо, тук е. Да не е забравил нещо?
— Не, скъпи, просто трябва да говоря с него.
Като осъзна, че нещо не е наред, Нолън пое торбите от дядо си и му подаде телефона.
— Здравей, Одри.
— Мартин, току-що се обадиха от полицията на Ан Арбър — детектив на име Брайън Пташник. Искаше да говори с теб.
— Детектив? Каза ли за какво става въпрос?
— Не, просто смята, че може би ще съумееш да му помогнеш с нещо и каза, че ще се надява да му се обадиш.
— Явно трябва да го потърся и да разбера. Какъв е номерът?
— За какво става въпрос, дядо? — попита Нолън, след като разговорът приключи.
Мартин не отговори — бързо набираше номера, преди да го е забравил.
— Изглежда полицията в Ан Арбър иска да говори с мен. Защо не довършиш товаренето, докато аз се обадя на детектива.
Докато Нолън отваряше багажното отделение на камиона, Мартин изчакваше да вдигнат от другата страна.
— Криминален отдел, детектив Пташник.
— Детектив, аз съм Мартин Килкъни. Търсил сте ме. Какво мога да направя за вас?
— Е, господине, като за начало вие ли сте Мартин Килкъни, който е работил в Мичиганския университет през четиридесет и осма?
— Съвсем същият. Защо питате?
— Честно казано, предвид възрастта на този доклад не бях сигурен дали сте още жив, а още по-малко дали още живеете в околността. Нещо изникна, свързано с много стар случай, и… е, името ви беше в папката. Не мога да повярвам, че работя по случай, който е по-стар от мен.
— И какъв е този случай?
— През декември 1948 сте подал доклад за изчезнало лице, наречено Йохан Волф. Спомняте ли си това?
Мартин се подпря на мерцедеса, усети как кръвта се оттича от главата му.
— Добре ли си, дядо? — попита Нолън.
Старецът кимна утвърдително.
— Спомням си го съвсем ясно, детектив.
— Добре. Ще ви бъде ли възможно да се срещнем пред съдебномедицинското представителство на окръг Уоштенау по-късно днес?
— Разбира се. Но защо?
— Може би сме намерили приятеля ви, господине. Осъзнавам, че е минало много време, но ще се радвам, ако ни окажете съдействие за идентифицирането на тялото. Мислите ли, че ще можете да се справите, господин Килкъни?
— Йохан беше мой приятел. Дължа му го. Два и половина достатъчно рано ли е, детектив?
— Много добре, господине.
— Ще ви дам внука си, Нолън Килкъни. Обяснете му къде точно трябва да отидем.
Мартин подаде телефона на Нолън, отвори вратата на черния мерцедес и седна на пътническото място с оклюмала глава. Нолън записа указанията на детектива в електронния си бележник и затвори.
— Дядо, сигурен ли си, че си добре?
— Йохан Волф е мъртъв, Нолън. Приятелят ми е мъртъв. Намерили са тялото му. — И с тези думи Мартин Килкъни даде воля на сълзите, които беше сдържал повече от петдесет години.
23.
18 юли
Ипсиланти, Мичиган
В два и половина Нолън и дядо му се срещнаха с детектив Пташник във фоайето на обикновена държавна сграда в източната част на Ипсиланти, където се помещаваше съдебномедицинският център на окръг Уоштенау.
— Благодаря ви, че дойдохте толкова бързо — каза Пташник и протегна ръка.
— Няма проблем — увери го Мартин.
— Ще се срещнем с доктор Портър в моргата. Тя ни очаква.
Двамата тръгнаха след Пташник през боядисаната стоманена врата с надпис „САМО ЗА ОТОРИЗИРАН ПЕРСОНАЛ“ и надолу по стерилен коридор, слабо осветен от хладни флуоресцентни лампи.
Мартин наруши мълчанието:
— Исках да ви попитам нещо, детектив.
— Кажете.
— При такъв дълъг период как стигнахте до извода, че това може да е моят приятел Йохан Волф?
— Намерихме лични документи с останките.
— А къде го открихте?
— В основата на разрушен комин, на не повече от петдесет метра от мястото, където според доклада сте се разделили.
Мартин леко пребледня, ужасен от мисълта, че тялото на Волф е лежало погребано с години толкова близо до работилницата му в Западното инженерно крило.
Кратката разходка завърши при входа на етажа на криминологията.
— Здрасти, Марта — провикна се Пташник приятелски, докато подаваше главата си през гишето на рецепцията. — Водя двама посетители при Бев.