Выбрать главу

— Тя те очаква.

— Благодаря.

Пташник ги преведе през двойка врати, обковани с предпазни плочки от неръждаема стомана. Стаята беше ярко осветена, студена и стерилна. Единственият по-различен цвят сред белите и приглушено сивите тонове бяха русите къдрици на жената, която ги очакваше вътре.

— Доктор Бевърли Портър — обяви Пташник, — искам да ви запозная с Мартин и Нолън Килкъни.

— За мен е удоволствие, господа, макар и обстоятелствата да не са от най-приятните.

— Доктор Портър, изчезването на приятеля ми беше като стара рана, която отказваше да зарасне.

— Надяваме се, че това ще ви донесе известно успокоение, господине.

Портър ги въведе в стаята за аутопсии, където под ослепителното сияние на лампите върху маса от неръждаема стомана лежеше завита фигура.

— Държа да ви предупредя, господа. Тялото не е в много добро състояние.

— Тялото? — попита Нолън. — Нима е останало нещо повече от скелет след толкова много време?

— Тази част от тунела е била като крипта — поддържала е пространството вътре хладно и сухо повече от петдесет години. Условията са били идеални за съхранение. И въпреки това ще видите нещо, което може да ви подейства като шок — обясни Портър.

Нолън и Мартин кимнаха едновременно и се подготвиха за неприятната гледка. Портър хвана края на покривалото и внимателно разкри главата на трупа. Приличаше на египетските мумии — плът, покриваща костите, с набръчкана кожа, която се беше втвърдила и потъмняла. Срастъци от светлокестенява коса все още се крепяха на главата.

Нолън издиша тихо. В битка беше виждал немалко обезобразени тела и зловещи останки — образите в главата му бяха по-ужасяващи от това, което гледаше в момента.

— Може ли? — попита Мартин, давайки знак, че иска да погледне по-отблизо.

Портър се отдръпна, за да му направи място. Мартин се вгледа в сбръчканото лице и сравни това, което виждаше, със спомените си.

— Йохан е — каза със смесица от облекчение и тъга.

— Сигурен ли сте? — попита Пташник.

— Да, напълно сигурен.

Мартин измъкна носна кърпичка, отмахна появилата се сълза и издуха носа си.

— Как е умрял?

— Бил е убит — заяви Пташник с абсолютна увереност, — убиецът почти го е обезглавил.

— Кой, по дяволите, би направил подобно нещо? — попита Мартин гневно. — Бил ли е ограбен?

— Това беше първоначалното ни подозрение, но после открихме, че куфарчето и портфейлът му с десет долара са до него.

— Ако не е било за пари, тогава за какво?

— Дядо, ами слуховете? — попита Нолън.

— Слухове? — повтори Пташник.

— След като Йохан изчезна, се говореше как правителството може би е разбрало, че той е направил нещо лошо по време на войната, и са го депортирали, затворили или просто са го убили. Други казваха, че може би тъмното минало го е настигнало и е избягал. Всичко това бяха глупости; правителството го бе очистило от всякакви подозрения, преди да го пусне в страната.

— Детектив, вие споменахте, че куфарчето на Волф е било до него. Може ли да го видим? — попита Нолън.

— Защо?

— Преди няколко седмици един от физиците, с които работя — на име Тед Сандстром — наследи колекция от писма, писани от Йохан Волф. Част от информацията в тези писма се отнася до теоретичните му изследвания. Човекът, който му ги завеща, физик на име Рафаел Парамо, вярваше, че те могат да помогнат на Сандстром да разреши технологичен проблем, с който се е сблъскал в работата си. След прочитането на писмата Сандстром се съгласи, че отговорът може да се намира някъде в изследванията на Волф. До днес не сме открили никаква информация, която би могла да доведе до Волф или неговите изследвания. Надявам се, че в куфарчето има нещо, което може да ни помогне.

— Тъй като вие двамата сте най-близо до роднини на починалия, не виждам пречка — отговори Пташник. — Къде са личните му вещи, Бев?

— Запечатани са в кутия и ще бъдат изпратени в криминалната лаборатория на щатската полиция. Знам, че не е най-удобният момент да попитам, но кой ще се погрижи за погребението? Ще приключа с господин Волф до уикенда.

— Аз ще се погрижа за всичко — обяви Мартин. — От погребалното бюро в Декстър ще ви се обадят. Благодаря ви за уважението, което показахте към приятеля ми.

— Няма за какво.

След като двамата Килкъни последваха Пташник вън от стаята за аутопсии, Портър нежно покри със завивката лицето на Волф.